На прощаване

  • “На прощаване”

    (в 1868 г.)

     

    “На прощаване” е най-Ботевото стихотворение: и по сърдечност, и по размисъл, и по изстраданост, и по мъжество.” (Владимир Василев).

     

    Стихотворението е написано по повод предстоящото преминаване на Ботев с четата на Жельо войвода в 1868г. Следователно текстът е пряко свързан с биографията на поета и отразява най-съкровените му мисли и чувства. Налице е силно присъствие на лирическия Аз, изразено в присъщата на Ботевите творби форма на аз-изказ. Ботевият  лирически човек е израз на Ботевата нравственост, на Ботевия мироглед, на Ботевата гениална прозорливост, но той е обобщаващ художествен образ на всички родолюбиви и смели синове на България, за които смисълът на живота е отдаденост на Отечеството, а борбата против робството – единственият път за извоюване на национална свобода. Този път е героичният път на достойната личност към саможетрвата, към подвига в името на на най-висшия човешки идеал – свободата. Лирическият човек на Ботев подчинява личното си битие на родовите и националните потребности. Пламенното родолюбие, дързостта да се противопостави на поробителя, готовността за саможертва изграждат нравствената красота на Ботевия герой, идеализират го, постигат правото му на безсмъртие. Той се явава изразител на националния идеал в епохата на Възраждането.

                  Заглавието назовава конкретна ситуация на раздяла с майката, сбогуване с родния дом, с близките, на отлъчие от родното след направен вече екзистенциален избор – Пътят на Борбата. Акцентът е не върху избора (той е направен вече), а върху сбогуването и пътуването по избрания път (на борбата за свобода).

                  Налице е ясна адресираност на словото (както повечето творби на Ботев са във формата на обръщение към конкретно назован адресат). Творбата е построена като монолог – изповед на сина бунтовник пред неговата майка (след направения избор, в навечерието на борбата). Лирическият човек търси от своята майка прошка, разбиране, благословия, съпричастие, духовна подкрепа. Между майка и син съществува силна духовна връзка (не само кръвна). Майката трябва да приеме жестокия жребий на своя син, за когото свободата на родовия свят и на родината стои над всичко, а смъртта е естествена и желана жертва за свободата. В патриархалната родова традиция е прието първородният син да остане в бащиния дом и да се грижи за оцеляването и продължаването на рода. За сина е важно майката да узнае, че отлъчването му от дома е плод на личен избор, наложен от позора на робството, от синовния и родовия му дълг, от чувството му за чест и достойнство. С дълбока и искрена синовна обич, с нежност, загриженост и съчувствие към майчината болка са пропити многократните обръщения “мале”, “майко”, “майноле”, както и императивните “не плачи”, “не тъжи”.

                  Житейският избор на героя е провокиран от мечтата за бъдещето; този избор вече е направен (“Аз вече пушка нарамих”), осъществен е преходът от словото към делото – героят реализира своя ценностен избор (върви по пътя на борбата за народна свобода). Песента призив от “Хайдути” (“Я надуй, дядо, кавала / след теб да викна запея”) се трансформира в поемане по пътя “страшен, но славен”/ Конкретизирана е и целта на борбата: “на глас тичам народен”, “там аз за мило, за драго”, “за правда и за свобода”  - правдата и свободата на поробения Дом, на Отечеството.

                  Мотивите за направения избор са обобщени в две посоки: робското настояще на своето, родното и личните нравствени ценности на лирическия аз, свързани с родолюбието и свободолюбието, с борбения дух на българина, генетически унаследен от майка “юнашка” и хайдутите юнаци. Именно майката е възпитала у сина си непримиримост към робството, от нея той е получил нравственото наследство на смелите български хайдути – тяхната борбеност и свободолюбието като вътрешна потребност (инверсията на метафорите, епитетите “сърце мъжко, юнашко”). Затова майката трябва да приеме житейската мисия на своя син, да бъде достойна за тази мисия – да проявява нетърпимост към робството чрез силата на Словото в майчината клетва: “Но кълни, майко, проклинай / таз турска черна прокуда”. Така още в първата смислова част се преплитат силната любов към майката, към бащиния дом и отечеството с изгаряща сърцето омраза към робството – социално(“сюрмашко тегло”) и политическо (“турчин че бесней”).

                  За Ботевия лирически Аз родният дом (Родината) е съкровено, свещено пространство, назовано чрез синекдохата “бащино огнище”, чрез епитетите “мило”, “драго”. Представата за родния свят е разгърната като видение за живота на рода и с деиктичната (посочваща) дума “там”. Наречието “там” бележи отдалечеността на бунтовника от родното, изразява копнежа и обичта на родовия син, указва утопичното пространство на борбата и на постижимите единствено чрез саможертвата свобода и безсмъртие. Пестеливо, с езика на народната песен, е създадена представата за родния свят като пространство на истинския живот и вечната красота, на любовта и  топлината, на човешката свързаност в рода. В интимното душевно пространство присъстват съкровените образи на майката (“юнашка”), на либето (“хубаво, с черни очи” и “тиха усмивка”), на бащата и братята като символи на рода. Конструираният като видение образ на своето е образ на българския партиархалнородов свят, който е ценност и опора за Ботевия лирически човек и в името на живота в съкровения родов свят Ботевият човек жертва себе си.

    Робството е зло, което носи страдание на близките, на целия народ и поругава родното сакрално пространство, отлъчва от родния дом родолюбивите български синове: метафората “таз турска черна прокуда”. Тиранията на робството е внушена чрез експресивни детайли от битоворазговорната реч: “бесней”, “сюрмашко тегло”, “скръбно”. Акцент е поставен върху символиката на черния цвят (страдание, духовно и физическо, умиране, неживот). Робството спира естествения ход на съществуване на родното – етимологичният израз “черни чернеят” подчертава тази жестока истина. Домът се преобразява от убежище в “черна прокуда”. Свидното пространство на Дома е поругано от робството, там са несвободата и унижението, страданието и несигурността. Съществуването в робството е прадставено като нетърпимо, непосилно за лирическия аз, примиримостта с робството за него е духовно поробване, недостоен живот, унизителна принуда. Поради това изборът на родолюбивата, свободолюбива, горда и достойна личност е категоричен – борбата и юнашката смърт са единствен път към свободата (на личността и на народа). Отлъчието от родното е изстрадано, осмислено от свободолюбивия и борчески темперамент на лирическия аз: “та сърце, майко, не трае/ да гледа, турчин че бесней / над бащино ми огнище”; борбеността, свободолюбието са родова черта – наследство от майка и хайдути. Следователно отлъчието от родното е не безотговорност към рода, а дълг – нравствен – синовен, родов, отечествен – проява на висша отговорност към Дом и Родина. В нов Дом за Ботевия лирически аз се превръщат Пътят на борбата за свобода и Юнашката смърт (тъждествена на висша духовна свобода, на безсмъртие). Пътят на борбата срещу робството е единственият достоен начин да останеш верен на себе си, на своето, да съхраниш родовите ценности и живота в рода.

                  Личният избор е генетически свъран с идеала на времето – националната свобода. Гласът на народа е свещен, той е нравствен императив за Ботевия лирически човек – на народната воля и народната потребност азът подчинява своя личен избор: “на глас тичам народен/ срещу врага си безверни”. Патриотичният дълг е съкровен дълг – личната свобода и личното щастие на родолюбеца не могат да съществуват без свободата и щастието на неговия народ. Националният идеал се превръща в лична отговорност и обществен дълг. Изборът на лирическия човек е израз на неговата изключителна нравствена красота, на извисения му етичен свят. Този избор е дълбоко изстрадан, осъзнат, обвързан е не само с героични, но и с драматични измерения – злощастната съдба на всички български избраници, пропъдени от най-свидното: роден дом и отечество. Робството преобразява битието им в “черна прокуда” (“да ходим, да се скитаме/ немили, клети, недраги”). Синонимните глаголи създават усещането за скиталчество, бездомничество, безприютност. Народният израз “немили-недраги” в съчетание с епитета “клети” изразява непосилното чувство, породено от раздялата с родното и от тежката емигрантска участ (“млади пропъди”, “тежка чужбина”). Житейският избор – борбата за свобода преопределя драматичната съдба на патриота да живее отлъчен от родното, но също така извисява неговия образ – защото изборът очертава пътя на най-достойните, най-смелите, най-истинските българи; защото страданията са в името на висшия идеал – свободата на родния дом и родината, а смъртта за свободата на другите трасира пътя на юнака към безсмъртието.