Мотивът за бунта в поемата 'Септември' на гео милев

  • Мотивът за бунта в поемата "Септември" на Гео Милев

     

    Творчеството на Гео Милев е една от най-интересните изяви на българския художествен авангард през едно бурно десетилетие на XXв. Става дума за творец, който ревностно се съпротивлява срещу всичко остаряло в литературата - езика, изказа, формата. Напрегнатото търсене на новото води твореца към нетрадиционни художествени решения и различни комири. Особено силна е връзката му с Експресионизма, с неговия подчертан стремеж към провокативност, воля за бунт, копнеж по едно друго бъдеще. Експресионизмът търси новия изказ, за да разбере и изрази по-добре задъхания ритъм на времето. Идеята за гражданската отговорност на твореца става особено актуална за Гео Милев през последните 2-3 години от живота му. Рожба на този естетически контекст е поемата му "Септември". Чрез мащабния образ на разбунтувания народ, отприщената метежна стихия на първичния устрем, поетът очертава драмата на историята и търси нови пътища пред изстрадалото човечеството.

    В поемата "Септември", последното произведение на Гео Милев, ясно и категорично се откроява темата за бунта. Той е породен от предопределеностт на човек да живее в социална действителност, която със своите механизми го потиска и обезличава. Видимият свят е оприличен на хаос и абсурд и затова на преден план излиза идеята за разруха на социума, бунта, революцията, включително и на нравствено-психологично равнище. Непокорството и гневът достигат до изригването на метежната стихия. Обект на бунта е българската социално-обществена действителност от 20те години на миналия век. Субективен носител на бунтовния акт е колективният образ на народа. Той трябва да разкъса тъмните символни пространства на нощта. "Вековната злоба на роба" излива лавата на разрушението. Това е онзи неорганизиран, примитивен бунт, който по-късно ще бъде осмислен. Художественото развитие на идеята за бунта ще достигне до социално осъзнатия "пурпурен гняв величав".

    Със своята фрагментарност и начупеност на стиха поемата "Септември" се вмества напълно в поетиката на Експресионизма, а освен това е и нейн най-ярък представител в родната литература. Това изкуство не се ръководи от правилата на логиката, то е алогично, на асоциативна основа. Човешкият дух се противопоставя на всичко старо, взривява традицията, за да съгради един нов свят от фрагментите на стария. Наблюдава се култ към самоотричащото се настояще, което съсредоточава в себе си минало и бъдеще. Светът е видян като непрестанно движение, а лирическият Аз неизменно вярва в разрушителната стихия на масите. Древното се трансформира и от неосъзнат и неорагнизиран бунтът се превръща в хиперболизиран и растящ устрем, който пресемантизира опозицията "горе-долу", сваля рая на земята.

    Поемата 'Септември", състояща се от 12 фрагмента, е подчинена на 3 композиционни центъра - подем, погром и оптимизъм. Лирическият човек на Гео Милев акцентира върху вярата и нейните измерения - духовни и социални, върху смисъла на човешкия бунт, върху трагиката и оптимизма. Налице са два пласта, които непрекъснато си взаимодействат и се допълват. Предметно-реалният, чрез който се постига натуралистична достоверност и се визира един фантастично растящ бунт. И символно-алегоричният, благодарение на който, бунтът получва ново звучене чрез съвкупността от символи - нощта, слънчогледите, Бог, Ханаан, Троя.

    От нощта, от хаоса и мрака подобно на библейското сътворение, се ражда бунтът. Това е начало на новото сътворение, защото робът може да  претвори хаоса на стария свят в хармоничен нов ред. Прадоксална е употребата на оксиморона "ражда из мъртва утроба", която попринцип може да даде плод на злото - в случая това е "вековната злоба на роба". Древното и първичното присъства в образа на нощта и на гневния бунт. Определен с експресивния епитет "пурпурен" гневът придобива естетическо измерение, а чрез допълнението "величав" той е определен и етически, свързан е с вярата, с доброто, със стремежа към хармония. Налице е образът на човешкия колектив, който изпълва цялото художествено пространство и алюзира идеята за всеобхватността на устрема. В края на фрагмента е обособено едно монолитно цяло - народът - чрез градацията:

    неудържими

    страхотни

    велики

    НАРОД!

    Постепенно лирическият Аз разкрива края на нощта и отмества регистъра на високата патетика от образа на народа към символиката на бунта. Образът на новата зора алюзира новото начало, което симптопматично се свързва с доброто. Аргументирани са духовните основания на бунта, а чрез соларния образ на слънчогледите се мотивира поривът към мечти, светлина и щастие. Те визират идеята за подема и погрома. Лирическият човек само загатва за драматичния разгром на човешкия бунт - "слънчогледите паднаха в прах".

    Аз-ът умело използва препратки към свещени християнски текстове, за да аргументира справедливостта на народната кауза. Гласът на народа е "глас божи". Тук отново се набюдава присъствието на древното, което придава по-достоверно и въздействащо звучене. Мъченичеството на онеправдание е причина за техния порив към свобода. Смъртта - това е цената, която унизените трябва да заплатят , за да достигнат Ханаан - Обетованата земя на Правдата и Справедливостта, която мотивира идеята за вярата и стремежа към възраждането на духа. Оптимизмът е определен като вътрешна нагласа на човешкия колектив. Определени са и целите на бунта - хуманистични, социални и духовни. За лирическият човек на Гео Милев свободата се явява висш идеал. Тя е обособена и в графично отношение - с главни букви.

    След пророческите думи :

    Вярваме! Знаем! Желаем го!

    С нами Бог!

    текстът отново се оттегля в другата част на поетическия изказ. Контрастна и по съдържание, и по отношение на своята стилистика, е следващата част от текста, за да се върне отново погледът на Аз-ът към образа на народа, но вече поставен в български контекст. Тук е визирана експресивната картина на бунта. Устремът е видян като нещо древно и първично, което разрушава из основи старото. Идеята за новото съграждане е мотивирана чрез метафоричните образи на вярата и волята. Лирическият Аз разширява художественото пространство по хоризонтала и по вертикала, за да ситуира мащабността на вярата като обединяващо начало в устрема. Бунтът е видян като разрушителна стихия, но целите му са хуманистични и екзистенциални.