Морна лятна нощ - Пенчо Славейков

  •  

    „Морна лятна нощ…“ – Пенчо Славейков

     

    Книгата, с която Пенчо Славейков иска да остане като лирик в нашата литература, е "Сън за щастие. Отпечатана през есента на 1906 г., тя е най-интимното преображение на поета, неосъществено то му пред очите на околните битие.

    Ако фигуративно се опитаме да потърсим мястото на "Сън за щастие" между двата мощни ствола на Славейковата поетическа все­лена — "старозаветния" с проникванията във фолклора и миналото, в трайните черти на патриархално епическия национален живот ("Коледари", ^Чумави", "Бойко", "Ралица", "Сто двадесет души", "Харамии", "Кървара несен"...), "новозаветния" с модерните фило- софско-псцхологически обобщения над културната памет на човека и мисията на художника ("Сърце на сърцата", "Микел Анджело", "Сиз мол", "Симфония на безнадеждността", "Сянката на свръхчо века"...) — тя е неговият "Псалтир".

    Отделните късове в "Сън за щастие", подобно на псалмите, ня мат наслови, а са номЬрирани — обозначение, което с контрастив- ността си засилва интимно-съкровеното звучене, трепетите на бога та и силна чувствителност, копнежа по духовно-извисяващото и не постижимото. Нали почти по същото време Славейков създава сти хотворението, което много пълно и въздействуващо изразява авто ровата същност, и го нарича "Псалом на поета"...

    Обликът на цялата книга разкрива една лишена от мощни по риви и декларативни жестове натура, изгражда атмосфера — про никната от лъчите на земно слънце и неземни блянове, еднакво не обходими на човека. Лиричният монолог, затихващ и отново под новяван, обагрен от душевни тръпки и преживявания, дори и кога то завършва с обобщение, не нарушава изповедиостта и интимност та на цялото.

    Наред с конкретното, непосредно преживяното, художественият свят на "Сън за щастие" се налага и с една универсалност на усеща нията, които придават философска глъбина на внушенията. Любо- питно и показателно е, че в отделните късове, непретенциозни по обем и форма, поетът се добира до художествени обобщения с траен смисъл. Не толкова съзнателният стремеж, колкото самата разкре- постеност на чувството изгражда пълнотата на изображението. В ня кои от незадължително открояващите се "ядра" "темата" се разтва ря в по своему родствени неща — цветята, песните, любимата жена, при други — в самотата, звездите, луната, при трети — в залеза, дъждовните капки и отново любимата жена...

    Пенчо Славейков, подобно на народния певец в любовните пес ни, успява на сравнително ограничен "терен" да разгърне възмож ностите си на лирик. В лирическите миниатюри на "Сън за щастие" проговаря романтикът по душа и светоусещане, по допир с приро­да и човешка душевност. И не го постига върху основата на панте- истичното чувство. За поета природата не е нещо недостигаемо в сакралната си извисеност над човека. Осезава присъствието й като нещо естествено и необходимо. Тя — представена от куп дървета и езеро, от няколко звезди на небето, от крехко цвете и слънчев лъч —

    е част от интимния пейзаж на душата и сърцето. Винаги в стиха му присъствува с обикновените си, еднозначните си неща — въздух, зе мя, дървета... Пейзажни акварели се сменят от сянката на странник залутан в непознат край, силует на жена се мярка — блян или дейс твителност? — лъхът на горещия ден, или на притихналата вечер из плитат нишките на неземност и полуреалност.

    Показателно в това отношение — без да е единствено сред де- ветдесет и трите поетически фрагмента на "Сън за щастие" — е сти хотворението "Морна лятна нощ..." (№ 61). За заглавка и при негс използуваме началния стих — иначе то стои във втората^ половина на стихосбирката. И по своему въплъщава основните й качества, съ ществени черти на цялостната й емоционално-психологическа ат мосфера.              ,

    Не зная кога се е настанило в съзнанието ни убеждението, че, говорим ли за "Сън за щастие", трябва да имаме предвид "Спи езе рото...", "Докле е младост...", "Плакала е горчиво нощта...", "Во ста ичката пръска аромат,..". Тях привличаме, тях анализираме и включ ваме в подборните.

    Истината е, че, с много малки изключения, целият свод от ли рически миниатюри, включени в книгата, съдържат в себе си нейни те качества, биха могли да се посочат и интерпретират като показа телни за нейната същност. Нали това я прави "лирически дневник" и е основанието да се третира едва ли не като "лиричен роман" — пръв в българската естетическа традиция. Просто не една или две от творбите съдържат особеностите на "цялото", на "другите" и това ги прави равностойни при оценка и заживяване с естетическата пре­лест на цялата книга.

    Елементарната статистика идва да ни убеди, че "Морна лятна нощ..." е сред типичните, органични на цялостния строй на стихос бирката прояви. Естествено е да преобладават двустрофните мини атюри и те са 56. В замяна на това по-рядко срещаната тристрофна схема е с безспорно по-големи възможности за психологически ри сунък и естетическа пълнота. Сред тях е и разглежданата от нас твор ба.

    Колкото до "нощта" като "топос", определящ времевата и пси хологическата атмосфера на лирическия разказ, застъпен в пореди ца фрагменти, тя има съществен дял в цялостното звучене и ефекти на Славейковия "интимен дневник". Потопено в мистиката на нощ та, авторовото "аз" от "Морна лятна нощ..." намира своето продъл жение и се самодоизгражда в "Нощ преваля..." (4), "Плакала е гор чиво нощта..." (5), "Тихо вее вечерна прохлада..." (10), "През мра ка..." (23), "Тъмна нощ..." (25), "Безмълвна нощ е обвила..." (46), "Безсънна цяла нощ..." (84), "Наметнала плащ тъмен..." (87) и др. Пръснати в композицията на цялата книга, те не търсят натрапчи­вото въздействие на цикличната структура.

    "Морна лятна нощ..." е лаконичен психологически етюд, наме рил опорни точки в загатнатия пейзаж, който е видимо очертаната атмосфера на духовния пейзаж у лирическия герой. Това е постиг нато с пределно ограничените възможности на въвеждащия в твор бата стих:

     

    Морна лятна нощ, кръз блян знойни чувства сърце сепват...

     

    Авторът е решил да не напуска границите на реалното. Но непрео долимо е желанието му да пресъздаде неуловимите преливания на блян, желания и реалност. Разбираме го от разгърнатата метафора за характера на онова, което е аналог на душевното състояние на ли­рическия герой:

     

    тъмни листи сън желан на душата ми нашепват.

     

    Чувството за самота и носталгия по роден край се оказва дъл­боко сродно с диханията на иморната лятна нощ”. В друга ситуация те биха провокирал^ съвсем различна от предлаганата алтернатива за човешките вълнения. Тук художествената идея трябва да облече в слово и емоция едно трайно състояние на духа,е а не да блуждае в пространството на менливи настроения, реакции и възприятия. Ето защо с много мярка и проникновение е пресъздаден очакваният мо­мент на обобщение с родното слово — белег за близост и неотдели- мост от вдъхващата доверие и сигурност човешка общност, за отно­во намерен път към "своите", може би открит след крушенията на илюзии и авантюри, на втурвания сред неизвестното.

    На пръв поглед поетът проследява видимите, външните прояви на тая така жадувана близост. Но в себе си те носят богат вътрешен заряд и психологизъм. Разбираме го от изключително напрегнатия размисъл и изпепеляваща всичко останало надежда за ново приоб­щаване към това, което е било. Не е нужно то да бъде обстоятелст­вено разгръщано. Фината чувствителност на лирика намира точния му и запомнящ се психологически контур, духовната му и емоцио­нална същност, за да не се чувства липсата на пространни лиричес­ки излияния, на клетвени слова за вярност на онова, което е отми­нало. Не извадено от контекста си, а в много тясна връзка с цялос- тното звучене на творбата, средищното четиристишие на "Морна лятна нощ..." разкрива ключовите си значения:

     

    Виждам се во родний кът, родпа реч слухът ми галисвой отново ме зоват, свой, които са ме звали.

     

    Именно с тая своя строфа творбата заговаря за вътрешнотекс- товата си насоченост и отвореност към библейския текст. Там е ши­роко популярната притча за завръщането на "блудния син" — ма­лък епос от зората на раннохристиянската цивилизация за илюзии­те на младостта. Спрямо заложеното в нея специфичната нагласа на поета намира опорите на личното си поетическо решение. И още един момент от "Свещеното писание" в случая заслужава да бъде припомнен: "В света беше, и светът чрез него стана, но светът го^не позна. Дойде у своите си, и своите го не приеха" (Евангелие от Йо­ана, гл. 1, стих 10—11).

    В тази строфа на "Морна лятна нощ..." с еднаква сила прозву­чава радостта от предстоящото и така жадувано "завръщане" и ти­хата носталгия на изгнаника, ненамерил път към "своите". Сигурно "не е Славейково откритие, но именно при него са много често сре­щани конструкциите от типа на "свой отново го зоват, свой, които са го звали". От интригуващи словосъчетания и "игра" на думите с внушенията си те идват да обобщят противоречива психология, сложно състояние на духа, артистизъм на нагласите.