Многопластовият образ на човека в творчеството на Александър Вутимски

  •  

     

    КУРСОВА РАБОТА

    на тема:

     

     

    „Многопластовият образ на човека в творчеството на Александър Вутимски”

     

    СЪДЪРЖАНИЕ:

     

     

     

     

     

    1. За Синьото момче.......................................................3стр.

     

    2. Светът на Вутимски.................................................4стр.

     

    3. Човекът – автор.........................................................5стр.

     

    4. Човекът – хищник.......................................................5стр.

     

    5. Човекът – самотник..................................................6стр.

     

    6. Образът на човека в прозата на Вутимски............7стр.

     

    7. Вутимски – поет на новото време...........................8стр.

     

    8. Библиография..............................................................9стр.

     

     

     

     

     

     

    За Синьото момче

     

    Вутимски доказа на света, че познава всички пластове на човешката психика, но подобен на всички велики хора той не успя да опознае себе си. Този екзистенциален проблем, това душевно търсене личи в цялото му творчество. Хоризонтът на неговата душа се простира от кръстопътя на вечния въпрос „Защо?”, завива покрай онази опушена спирка на най-съкровените желания и очаквания и продължава напред към вечността. Цялото творчество на Александър Вутимски е едно пламенно изкупление, но не на личността, а изкупление на обществото пред Бога. В това творчество е събрана цялата болка, която причиняват предразсъдъците; цялата мъка, която причинява екзистенциалната самота и огромната трагедия на безнравствената реалност. Вутимски създава нещо повече от поезия и нещо повече от проза – той създава триизмерен образ на реалността.

    Доказано в световната история е, че търсещите души винаги страдат, защото рано или късно стигат до истини, които трябва да останат в тайна за човечеството. Сякаш съществува невидима граница, която разделя нашия свят и ние сме осъдени да живеем в тъмната половина на вечните въпроси. Благодарение на писменото слово много от тези истини бяха разкрити на човечеството. Авторите им платиха прескъпо за това, че бяха в служба на обществото, което малко или много не успя или не искаше да разбере истината. Бяха необходими години, много години преди някой да разбере думите на Данте, Сервантес, Лесинг, Рембо, Уайлд, Есенин и много други познати и непознати на голямата аудитория автори. След Освобождението на България в родната ни литература настъпват главоломни процеси и за кратко време тя се обогатява с нови жанрове, стилове и литературни направления. Но родната ни литература е силно идеалистична и това предопределя съдбата на повечето български автори – трагична. Истините започват да заливат сухото българско общество и много бързо литературата и образованието добиват огромна мощ. Българската поетична душа има своя заветен връх – връх Вола. Той се явява като кулминационна точка в развитието на всеки писател. А ако авторът не загине във вечната битка със Смъртта то неминуемо бива убиван от обществото така, както беше убит Алеко Константинов ....

    Съдбата на Вутимски е трагична, тъй като той остава приживе неразбран и заклеймен. Но той е само част от проклятието на търсещите души като Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Стамен Панчев, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, които биват застигнати от смъртта твърде рано. Но трагична е съдбата и на забравените и неразбраните автори, които по един или друг начин са внасяли революционни за времето си идеи или са били против политиката и властимащите. Много от тях остават в сянката на времето, а творчеството им лежи в прахта на забравата. Дълги години личността Вутимски бива изтръгната от българската литература и малцина си спомнят за скитника от софийските улици, който успява да улови с думи всяка гънка на човешката същност. Той е от онези богати хора, които нямат нищо в джоба и въпреки това са по-богати от всеки цар. За себе си Александър Вутов споделя: „ Не съм затворен кръг.” и сякаш тези прости думи описват цялата му същност като писател и човек. Той протяга ръце към света и търси живота във всеки детайл на реалността, но околните виждат в него затвореност и отчужденост.Още Ботев бе изразил истината, която