Магията на Йордан Радичков

  •  

     

    МАГИЯТА НА ЙОРДАН РАДИЧКОВ

     

     

     

     

     

     

    Съвременният български белетрист и драматург Йордан Радичков е един от най-надарените творци на българската литература. Той е и най-превежданият наш автор в чужбина. Всичко, излязло  изпод неговото перо, излъчва магията на непосредствено поднесена мъдрост. Той има издадени над 40 книги с разкази, новели, повести, романи, пиеси и книги за деца и юноши у нас. На много световни сцени се представят неговите пиеси “Опит за летене”, “Суматоха”, “Лазарица”, “Януари”, “Образ и подобие” и др.

    Този невероятен автор винаги успява и да ни натъжи, и да ни развесели едновременно; успява да ни удиви с въображението си и да ни застави да се замислим върху екзистенциалните му тревожни мисли. Радичков е многопластов творец  - зад игровите си сюжети, зад причудливите си герои, различни говорещи животни и птици, той навлиза в трагичните и комичните страни на битието ни. Методът му на фантастично изобразяване на закономерностите в природата и в човешкото ежедневие е винаги новаторски.

    В разказа  “Нежната спирала” писателят разказва за участието си в един лов през студен зимен ден в Лудогорието, но както винаги не остава в рамките на ловджийския спомен, а създава едно изпълнено с прозрение психологическо и философско повествование за природата и за човека сред нея ши като част от вея; внушава ни, че нейното въздействие се извършва неусетно за самата личност.

    Близостта с природата преобразява Радичковия човек ; загадъчно го променя и възражда физическите му и духовни сили,настройвайки го към размишления и към диалози със самия себе си. Писателят ни внушава, че психологически здравият, нормалният човек живее с паметта и емоционалността на земята, небето, дърветата, птиците… Мъдростта на природата го заставя да се самоопознае, да усети, че е част от нея. Загубвайки тази връзка, човекът се обрича на безпомощност, чувства се в безизходност. Защото според  Радичков само природата може да внуши усещане за безкрайност и безсмъртие, за хармония и спокойствие. Така се случва и с героите от разказа “Нежната спирала”, където стрелбата по ятото диви гълъби пробужда у тях изненада. Смъртоносно раненият гълъб не може да проумее, че ще умре и с надежда започва да кръжи и следи с поглед ятото си – “ също като изненадан от куршум човек, който не може да повярва, че завинаги изоставя близките си.” И ловците тук усещат, че смъртта на птицата прилича на човешката, вглеждат се с тъга ви чувство за вина в нежната алена спирала, начертана с кръвта на застреляния гълъб, който, умирайки, “изстисква бавно кръвта си, за да допише, с неясни кръгове и спирали, със своето последно четмо и писмо върху бялата равнина, последната фраза на своя живот.”

    От разказа “Нежната спирала”, както и от цялото творчество на Йордан Радичков се разбира, че в душата на писателя нахлува странно вълнение, че в нея “нещо откънтява тихо”, нещо подобно на “небесна червена сълза, на шепот от стреснат шипков храст”. И душата на разказвача “започва да чертае и да усуква неясни , но нежни кръгове и спирали”.

    Така завършва този много характерен за Радичков разказ за смъртта на една птица, в който всеки детайл  от живота на гората носи дълбоко човешки смисъл и ни внушава не само че сме част от природата, но и че сме отговорни за нейното божествено съществуване.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯТА НА ПРИРОДАТА

     

     

    Разказът “Нежната спирала” отразява откъсването на съвременния човек от природата, но и неговото трудно завръщане към съвършенството на заобикалящия го свят и откриване на мястото му в него. “Нежната спирала” изразява тревогата на писателя, който сред малцината наши съвременници умее да разчете тайнствения език на природата и чрез митологично-фолклорните представи и особен лиризъм да предаде посланията ù. Повествованието дава възможност за индивидуално , дори лирическо-емоционално съпреживяване на видяното и осмисляне на насилието на човека надприродата като необяснимо безразсъдство. Само човекът като част от великото съвършенство на света може и трябва да разчете “неясните кръгове и спирали” като “последно четмо и писмо върху бялата равнина”. За “виждащия” човек това писмо е многозначно и разнопосочно като сложното многообразие и противоречивото единство в природата. пътят към мъдрото послание на умиращата птица не е еднопосочен, а лъкатуши през враждебното отношение на човека и неговото недоумение от срещата със загадките на природата, преминава през безсмислено насилие, неловкото мълчание и болезнения размисъл. Предупрежденията на вечно обновяващата се природа стават достояние на хора, които ловуват не за да задоволят естествени потребности за прехрана, както в древни времена, а в открито предизвикателство да покажат своето предимство и надмощие. Ловците от разказа на Радичков демонстрират неразумното съперничество и противопоставянето между човека и природата, особено пагубно в модерните времена както за заобикалящия ни свят, така и за самият човек. Пътуването на човека в природата е път към самия него и осъзнаване на изконното единство между човека и природата. ловуването сякаш се противопоставя на опознаването и вглеждането на човек в заобикалящата го среда – в началото на разказа пътуващите ловци са “измръзнали, омърлушени и уморени”. “Омотани в шалове с вдигнати яки, с нахлупени капи или гугли, тъй че нито едно лице не се виждаше цяло”, мъжете  са обезличени в своята враждебност и са лишени от сетива за света около себе си. Сивото небе е в синхрон с мрачното настроение на хората. Движението на шейната, която лъкатуши през равнината на Лудогорието дава възможност ловците да се срещнат с неочакваното, непознатото лице на природата. Разказвачът е един от “неколцината човеци”, най-младият от тях и чрез неговия поглед природата оживява: “Бялата равнина леко се изтегляше и завърташе край нас, смълчаната гора се измъкваше на пръсти назад, най-близките до пътя дървета подтичваха бързо, по далечните се движеха по-бавно и се създаваше илюзия, че гората бяга назад с хиляди крака, без дърветата да се застъпват едно друго.”  В движение е уловено съвършенството на гората и нейното богато разнообразие, което само пътуващият човек може да съпреживее, както и да усети кръвната си връзка с майката природа.