Литературата между 927 и 1018 година. Черноризец Петър. Поп Йеремия

  •  

     

     

     

    Литературата между 927 и 1018 година.

    Черноризец Петър. Поп Йеремия.

     

    Курсова работа

     

     

     

    СЪДЪРЖАНИЕ:

     

    I. УВОД...................................................................................................................3

     

    II. АПОКРИФНА ЛИТЕРАТУРА.........................................................................5

     

    III. ПОП ЙЕРЕМИЯ..............................................................................................8

     

    IV. ПЕТЪР ЧЕРНОРИЗЕЦ....................................................................................11

     

    V. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА.........................................................................17

     

     

     

    I.УВОД

     

    Периодът 927-1018г. Бележи края на Ранносредновековното българско царство. Обстановката в страната е напрегната, редуват се периоди на голям растеж и пълен упадък. Засилва се мощта на Византийската държава, и наследникът на цар Симеон, Петър, трябва да предприеме съвсем различна политика, с оглед на променящите се социални и икономически условия. В тези условия е ситуирана тогавашната литература, чиито най-бележити дейци са Петър Черноризец и поп Йеремия.

    Литературата, която се създава от Кирило-Методиевите ученици и техните последователи, е официална литература.Тя е свързана с интересите на държавата и църквата, поддържана е от тях и изразява стремленията на формиращата се единна българска народност. Има прогресивни черти, понятна е по език, съставлява важен дял от една нова християнско култура и приобщава България към културните на роди. В по-голямата си част обаче с проблематиката и стилистиката си тя стои далеч от мисленето на мнозинството. Това е нейна особеност, а не недостатък, защото тя преследва високи общонародностни цели, стреми се да достигне литературните постижения на Византия, да внедри нов морал, философия и не може да бъде създадена в духа на фолклора. Тя има свои църковно-практичести, възпитателни и познавателни функции и жанровата й природа, както и конкретните й цели определят нейния стил, образност, похвати. В живота обаче се появява нужда и от занимателна, по-живо написана литература, която да поучава по образен път и да дава храна на въображението. Неграмотният човек продължава да живее със своя пъстър фолклор, който през целия X в. По своята същност е езически. Той има практическа роля – при обреди, баене, гадаене и пр., но заедно с това задоволява всекидневните потребности от изкуство.  Твърде рано все пак в България се формира и едно среднограмотно християнско общество, което си служи с глаголицата, с кирилицата или и с двете азбуки и се нуждае от популярно четиво. За разпространяване на грамотността в края на IX и през X в. Говорят данните за учителската дейност на Кирило-Методиевите ученици, указанието за библиотеки у частни лица (например презвитер Козма) и надписите от онова време. Многобройните имена, оставени по стените на църквите, показват, че редица богомолци са идвали в манастирите вече обучени и са се записвали за спомен. Двуезичните надписи сочат, че в манастирите се е изучавала славянската и гръцката азбука. Надписите върху керамични съдове или буквите на гърба на керамичните плочки с декоративни цели са свидетелство, че между занаятчиите керамици е имало грамотни хора, а подписите по стени на затвори и крепости говорят, че между войниците и обикновените граждани грамотността също е била разпространена. Няма да сгрешим, ако кажем, че освен многобройното монашество, за което четенето на книги е било задължение, от четиво се нуждаело и свободното градско население.

    Необходимостта от достъпна за всички художествена литература бива удовлетворена най-напред с превода на религиозни, отречени от църквата повествователни произведения за библейски лица и събития. Заедно с тях в България намират широк прием редица други творби, които задоволяват любознателността на човека или са свързани със стремежа за самосъхранение (неканонични молитви, гадания). Те имат езическо-християнски характер и съответстват добре на мирогледа на низшите слоеве през Средновековието, затова също така не са одобрявани от църковната власт. Цялата тази разнообразна по съдържание и форми литература влиза в науката под названието апокрифи.

     

    II.АПОКРИФНА ЛИТЕРАТУРА

     

    Понятието апокриф през различните епохи има различно съдържание. Думата е гръцка и означава „скрит“, „таен“. Отначало обаче тя не обозначава отречени или забранени книги. Апокрифни били наричани преди новата ера онези свещени книги, които са разбирани само от жреците – те били в състояние правилно да ги тълкуват, а за простолюдието оставали скрити. Апокрифно е наричано понякога и чуждото непознато писмо, което за обикновения човек е загадка. Когато се формира еврейският канон с определен брой свещени книги, творбите, които остават извън канона, започват да се наричат от евреите „външни“ или „странични“ и по-късно се забраняват. След уточняването на новозаветните книги всички извънканонични творби със старозаветна и новозаветно тематика започват на гръцки език да се наричат апокрифи. От тях има една категория позволени старозаветни книги (общо девет: Рут, Естир, Притчи Соломонови, Макавеи и др.), които от източната църква се смятат за благонадеждни наред с каноничните книги. Те са включени в гръцката билия (Септуагинта). От западната църква дълго време са наричани апокрифи, докато през късното Средновековие биват признати за полезни и влизат в Билията като „второканоничини“. Протестантската църква обаче, която се придържа строго към еврейския канон, и до днес нарича тези девет книги апокрифи.