ЛИС на 'Ралица', 'Бай Ганьо' и 'Разни хора разни идеали'

  • Смъртта на Иво е акт, който неминуемо нарушава хармонията в семейството. Той отново полага живота на Ралица в плоскостта на страданието и дълбоко засяга емоционалния й строй. Но повторно осиротяла, героинята не рухва пред съдбовното изпитание, не търси състрадание, не извисява глас на недоволство или протест - тя сама се превръща в извор на обич и закрила, в духовна опора за своето дете. А сили за всичко това тя черпи от майчината обич и от съзнанието си за дълг пред още един живот. С достойнство и воля, със смирение, но и с твърдост Ралица всекидневно преглъща орисията си, търсейки опора в дълбините на собствената си душа и в принципите на личната си житейска философия. И неизменно, макар и мъчително и болезнено, макар и с горчивина и тъга, ги намира в присъствието на своята рожба, с очите на която - от небитието и вечността, продължават да я гледат очите на нейния любим... Така, изхождайки от фактологията на една индивидуална лична драма и представяйки я през призмата на традиционното народно мислене, Славейков внушава послания, които са с универсално звучене. Чрез тях той приобщава българския свят към модерното европейско съвремие и изпълнява културната си мисия - да бъде „глашатай” между света на „ висшата истина” и преходното земно битие.

    2. Проблемът за избора в поемата "Ралица" на Пенчо Славейков

    Проблемът за силната воля и несломения човешки дух, отразен в поемата “Ралица”

    “Ралица” е публикувана за пръв път в сп.”Мисъл” през 1903г. В нея чрез модерна художествена обработка на традиционни образи и сюжети се внушава кодекс от нравствени и културни идеали. С тази творба авторът става продължител на линията, начертана от неговия баща /Петко Славейков/ в “Изворът на белоногата” . Това е линия от национални и общочовешки проблеми, разкрити с фолклорни образи и мотиви и обединени от притежаваната силна воля и несломен човешки дух.

    “Moдерното” и новото при образа на Ралица е в индивидуалистично-хуманистичната трактовка на човешката проблематика.Пенчо Славейков утвърждава силната воля, с която неговата героиня отстоява истински стойностното в живота и правото си на личен избор в любовта.

    Физическата и нравствената характеристика на героинята градят хармоничност. Външната красота /”Като оназ вечерница в небето,/ една бе в село Ралица девойка”/ е в съответствие с нравствения облик. Фолклорните сравнения, образност и естетика /”Той беше строен явор столоват,/тя тънка, вита, кършена лоза”/ са следствие от интереса на автора към народното творчество, който се засилва след престоя му в Лайпциг през 1892г, когато се запознава с творчеството и идеите на немските романтици /Гьоте, Хайне/. Но етноцентричния патос в тази фолклорна поема е надхвърлен и психологизмът в нея утвърждава индивидуални, а не родови ценности. Не ценностите на “родното”, а на “личното”, “на своята воля” са висшите ценности в поемата. Отстояването на правото на личен избор в любовта / “Сърцето силом се не зема./ Не е то пита, то се не ломи”/ не е обвързано с материални блага /”сиромах е Иво”/.Богатият и охолен живот е отхвърлен от героинята в името на нравствеността, любовта и духовната чистота.С поставянето на нравствеността над материалните блага и със силната воля, проявена при отстояването на тази позиция Ралица напомня за Гергана от “Изворът на белоногата”/Петко Славейков/, която също изтъква наличието на “своя воля” като най-силен аргумент в диалога между “робиня” и “господар” .В това отношение Гергана надхвърля характерните за бащата Славейков, а и за българското Възраждане ценности на “рода”, “народното”, “традиционното” и се доближава до ценностната система на Ралица, до “модерната” епоха на сина Славейков.

    Трагизмът в поемата е породен от условията, от обстоятелствата, а не от вътрешна конфликтност в характера на литературния образ. Драмата, която Ралица носи в сърцето си е последица от фатално събитие / Стоичко Влаха убива Иво/, пред което тя е безпомощна. Но вниманието на поета е насочено не върху събитието, а върху неговите последствия. Не убийството на Иво е идейно-емоционалният център на творбата, а реакцията на Ралица. Със силна воля и несломен човешки дух тя успява да преодолее трагизма. В случая трагизмът е породен не от смъртта, а от погубената младост и несправедливостта, жестокостта на съдбата.Героинята отстоява правото си на личен избор в любовта, но това не я дарява с трайно щастие:”Живей сиротно със своето сираче/ живот неволен тя сега”. Ралица търси погледа на Иво във “ваклите очи на свойта рожба”. Това ни напомня, че отвъд ценностите на духа има още нещо, което е непредвидимо, защото драмата на индивидуалното човешко съществуване се определя и от онова, което древните гърци наричат Мойра – богиня на съдбата,дядо Славейков го обвива в загадъчния образ на “черната веда”, а Славейков го е обобщил в образа на слънцето, което “за едни тъй драголюбно грей,/ на други мрак сгъстява на душата”/.

    Посланието, което Славейков отправя чрез нейния образ е, че човек може само физически да бъде сломен: “ и пак оная хубава усмивка/ на устните й цъфва, от живота/ ненадломена – с несломено сърце”. В нравствен план идеалът побеждава. Морално грозното не е окончателен финал, то е временно явление. Но силната воля и несломеният дух на Ралица , разгледани широко, извън тесните рамки на отделната личност, говорят и за нравственността на един народ, който е изваял героинята. Може би затова в личната библиотека на Славейков откриваме мисълта:”величието на народите зависи от тяхната нравственост” на Гюстав Лебон /”Психология на народите и масите”/ двойно подчертана.В несломения дух на Ралица се проектира несломения дух на един народ, отстоял на вековен робски мрак.

    Ралица е изградена от своя автор с проявен вкус към трагизма на човешкото битие, утвърждава един горд духовен идеал, в чиято основа е вградена силната човешка воля. Нейният несломен човешки дух ни отвежда към пределните тайни на човешкото съществуване.

    3.Бай Ганьо - проблематичният българин

    Eдва ли има друг образ в нашата литература, така различно и противоречиво тълкуван, както Алековия „бай Ганьо”. Мнозина го считат за типичен представител на българския характер, нещо повече – на българския национален дух. Считат бай Ганьо за събирателен тип на българин, едва засегнат от културата, самонадеян, пресметлив. Но може ли да се приеме това тълкуване? Имаме ли основание да смятаме бай Ганьо за типичен образ, който обгръща съществените особености на българския народ?

    Преди всичко в образа на бай Ганьо са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци. Липсват положителни черти, а това поставя под съмнение неговата  цялостност. По – скоро това е една гениална сатира, разкриваща по неповторим начин отрицателните качества на българина. С „Бай Ганьо” Алеко не създава съвършено творение, но със съвършенство улучва схващанията на българина за собствената дебелащина, безочливост, подлост и егоизъм.

    Бай Ганьо има голяма слабост да говори за отечество и патриотизъм. Той не пропуска случай, тържество, събрание без да провъзгласи най - гръмогласно: „За патриоти, ако питаш, ний сме хасъл патриоти.” Но когато е сред свой хора, съмишленици, той е винаги крайно откровен за своя „патриотизъм”, да не би някой погрешно да разбере нещо и да го сметне за прост, да го смеси с идеалистите, които не искат нищо за себе си и постоянно „гонят вятъра”. „Трябва и ний да клъвнем по нещо – обича да казва бай Ганьо, - току тъй на сухо патриотизъм – бошлаф!”

    Като се стреми никога да не бъде в опозиция, бай Ганьо е неизменно, винаги родолюбец. Но за това трябва да му се плаща. Довчерашен привърженик на русофобската Стамболова политика, щом се сменя посоката на вятъра, той веднага е готов да стане русофил, стига „двесте, сто и петдесет рубли да ми вържете на месец”.

    Като навлиза в същността на байганьовското патриотарство, сатирикът показва и един друг, много характерен случай на най–отвратително користолюбие – превръщането на действителни минали заслуги в рента. В Швейцария бай Ганьо особено се възхищава от един „обладател на три медала”. Този бивш съдебен следовател, награден в Сръбско – българската война, втори път за гражданска заслуга, и трети път – неизвестно защо, започва да се държи така, сякаш всички и за всичко са му длъжни. При това не само българските поданици и власти! Носителят на трите ордена, притежаващ вече и доста парички, решава да завърши висше образование в Швейцария за три месеца – за всеки орден по месец следване, не повече! Бъдещият доктор на науките грубо притиска ректора на швейцарския университет със своите абсурдни претенции. И това най–много допада на бай Ганьо: „Ректорът започнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си – нему какво му влязва в работа! – трябвало да изкара редовно цял курс, че и повечко живот в странство ще му бъде за полза – диване! – и много такива бабини деветини.”