ЛИС на 'Ралица', 'Бай Ганьо' и 'Разни хора разни идеали'

  •  

    1.Ралица - нравствен и естетически идеал на Пенчо Славейков

    Името на Пенчо Славейков свързваме с началото на модернизма в българската литература - етап на радикална промяна в подхода към словесното изкуство. Най-нетрадиционният за своето време автор очертава с философска яснота културните хоризонти пред нацията в началото на XX век - модернизация и европеизация. Намеренията му да изведе литературата ни от дотогавашното й статукво, го определят като новатор, културен мисионер и идеолог на естетическия индивидуализъм.

    Заедно с творците от кръга „Мисъл” и чрез собствената си литературна продукция Славейков последователно прокарва глобалната идея за европеизиране на българското изкуство - белег за цивилизованост. Новаторските му по своя характер виждания му спечелват не само идейни поддръжници, но и опоненти - всеизвестен (и неизбежен!) в тогавашния ни културен живот е разразилият се спор (понякога твърде злостен!) между литературните поколения на т. нар. „млади” и „стари”, изразители на различни духовни и културни концепции и нагласи.

    Вдъхновен от философско-естетическите възгледи на Ницше, Фолкелт и Ланге за човека, Славейков създава творби, в чийто център поставя индивидуалната личност, изследвайки нейния вътрешен свят. Целта на поета е да представи смисъла на живеенето като стремеж към духовно съвършенство. Резултат от тези авторови пристрастия и намерения е открояването като ключови на следните мотиви: за страданието, което извисява и калява духа; за избраническата самота, за преодоляването на вътрешните противоречия, за вечния живот на Духа.

    Макар и отявлени антитрадиционалисти, творците от кръга „Мисъл” се възползват от стиловото многообразие на словесното ни наследство и като радетели за ново светоусещане се стремят да постигнат съвършен синтез между модерно и фолклорно.

    Във фолклора Славейков открива богатство от мотиви и образи, които психологически моделира, за да ги обвърже с глъбините и тайните на човешката душа. Познати фолклорни схеми поетът обогатява с възгледите на модерния творец за живота, човека, изкуството („Ралица”, „Бойко”, „Луд гидия”, „Неразделни”). Национално обагрени, творбите му, почиващи на такава основа, подчертават дълбоката духовна връзка на поета с българското, а и с творчеството на неговия баща възрожденец („Изворът на Белоногата” и „Ралица” са поеми, между които съществува безспорна идейно-естетическа връзка).

    В битовата поема „Ралица” с психологическа дълбочина Пенчо Славейков интерпретира мотива за надмогването на страданието чрез силата на несломимия човешки дух. Кръгът от проблеми, свързани с изпитанията, които съдбата поднася на индивида, лишавайки го от екзистенциално важни неща, вълнува Славейков и намира отражение в творчеството му („Бетовен”, „Ралица”, „Бойко”). Подобен интерес е напълно естествен, като се има предвид, че поетът сам е ощетен от живота - знаем, че в резултат на сполетяло го още като дете нещастие той остава обездвижен за цял живот

    Идейните внушения в една от най-популярните Пенчо-Славейкови поеми - „Ралица”, са постигнати чрез превръщането на сблъсъка в ключов художествен прийом -героинята е поставена в ситуация на непрекъснато стълкновение с нещо или с някого: с трудната житейска съдба, със Стоичко, със страданието у самата нея. Но във всички тези аспекти поетът изследва преди всичко духовните сили на личността и способността й да преодолява житейските несгоди, да устоява на изпитанията, да се самосъхранява.

    Макар че съдбата отрано е лишила Ралица от родителска ласка, тя не е озлобена. Сираческата й участ е облекчена от обичта и грижите на близки хора - биографичен детайл, талантливо предаден от поета с помощта на традиционна фолклорно-метафорична образност - „гърлицата”, „рожба”, „докато се на крила самичка тя възмогне”.

    Има нещо необикновено у Ралица, което печели сърцата - нейната хубост и чистата й душа. В образа й естествено се преплитат физическата и нравствената красота, а ка-чествата й са откроени чрез традиционните категории на патриархалната нормативна етика - доброта, скромност, трудолюбие. Поетът характеризира моминския образ на ге-роинята с изразителни сравнения и епитети: „като оназ вечерница в небето”, „модрия й поглед”, „кръшната и тънка” снага. В обрисовката на Ралица Славейков се придържа не само към колективния фолклорен идеал и към традиционната стилистика, но и към универсалните човешки представи за хармонична личност - единна както във физическата си, така и в духовната си хубост.

    Обаянието на младостта и първите любовни трепети са предадени от твореца пестеливо и в народнопесенен стил - девойката е пленена от „ваклите очи” на Иво, от „думите му благи”. Още тук се откроява значимото в ценностната система на младата жена - добротата и скромността са качествата на избраника, които са спечелили сърцето й. Любовта е тази, която внася пълнотата в живота й, а силата на интимното привличане между нея и Иво изразително е разкрита чрез образния паралелизъм явор (Иво) -лоза (Ралица).

    Щастието на героинята от сбъдването на моминските й мечти, както и омъжването й за Иво, също са представени в логиката на традиционното фолклорно световъзприятие - то присъства както в изображението на предсватбения ритуал, така и в разкриването на духовните и емоционални трепети на девойката.

    Образът на задомената вече Ралица продължава да се разгръща, следвайки народнопесенната и патриархалната традиция - младата невяста е представена като ранобудна, работлива, отговорна към семейството, почтителна към свекърва си и мъжа си стопанка. Но използваната светлинна символика (вечерница, зорница, слънце) колкото потвърждава общоприетото, толкова акцентира и върху индивидуалитета, върху изключителността на героинята - върху нейната подчертана виталност, върху нежността и всеотдайността й.

    Опирайки се на наследени от древността образни модели, Славейков въвежда в сюжета на поемата мотива за моралното изпитание, като очертава опозиционната двойка слънце (светлина) - мрак. Семейният живот, белязан със спокойната ритмичност и идиличност, характерни за патриархалния свят, е помрачен от злото, чието въплъщение е Стоичко. Конфликтът, предизвикващ и проверяващ силата на човешкия дух, е зададен, а нещастието сякаш е писано да се сбъдне - предчувствието затова е внушено още в началото на поемата чрез изказаната колективна оценка, изразяваща мъдростта, натрупана във вековния опит: „Ех, кадил... не е на хубаво да води тая хубост”.

    Конфликтът със Стоичко Влаха - ситуация на морален избор за младата жена, се превръща в повод за утвърждаване на нравствения стоицизъм на героинята. Тя не губи са-мообладание пред настойчивите увещания и пагубната страст на Влаха, нито се поддава на отчаяния му опит да „купи” чувствата й „със скъп армаган - огърлица „рубета”. Любовта й към Иво, непоколебимите й нравствени разбирания, категоричният й емоционален избор предопределят недвусмисления и твърд отговор на героинята: „Сърцето силом се не зема ... то се не ломи!” Изказан под формата на философска сентенция, този отговор откроява дълбоката увереност на Ралица, че любовта е не материална, а духовна драгоценност; че тя е усещане за пълнота и потребност от преданост, които не могат да бъдат нито разменна монета, нито купени. В самата твърдост и в неподатливостта на Ралица на изкусителните Стоичкови предложения личи из-ключителната духовна сила и нравствената принципност на младата жена - Иво е „сиромах”, ала животът с него за Ралица е щастие; Стоичко е „заможен” и „личен” ерген, но духовно бедната му, мрачна и яростна душа не може да бъде компенсирана от материалното му богатство.

    Оставайки верен на фолклорната традиция, освен мотива за вярната и предана обич, Славейков внася и един друг характерен за народното творчество мотив - за нео-съществената близост, превърнала се в причина за престъпление. С накърнено честолюбие, с неудовлетворени мъжки (а защо не и социално маркирани?!) амбиции, изпълнен със завист и с „мисли зли”, Стоичко не се поколебава да посегне на чуждото щастие. Защото такава е естествената логика на първичния, духовно бедния, примитивния човек, който не анализира мотивите за чуждите откази и не се интересува от причините за личните си поражения.

    Предчувствието за надвиснало, приближаващо зло е внушено в поемата посредством природната картина, изградена в унисон с тревогите на Ралица и Ивовата майка, които очакват завръщането на младия мъж(„Л вихъра... блъскаше, виеше” и „Полека-лека вятърът утихна...”). Природата в творбата, в духа на модерните естетически прийоми, е използвана не само като темпорално означение на действието (Кръстовден, Великден, зимата, есента), но и като начин за разкриване на това, което става в душите на героите.

    Ретардацията, пестеливият диалог между снаха и свекърва, зловещият образ на зимната нощ са другите прийоми, които поетът прилага, за да засили напрежението и да насочи към истината за трагедията.