Курсова работа по българска възрожденска литература

  •  

    Курсова работа по Българска възрожденска литература

     

    СУ „ Св. Климент Охридски „ гр.София

     

    Сравнителен анализ на първи и втори предговор на „История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски

     

     

    Според изследователите Възраждането е период на преход от Средновековието към Новото време, от феодализъм към капитализъм във всички сфери на материалния и духовния живот.

    Възраждането бележи раждането на българската нация и нейното официално признаване от европейските държави.

    Българското Възраждане е част от общоевропейския процес, осъществил прехода от Средновековието към буржоазния свят. Българското Възраждане се явява закъсняло с близо три века проявление на европейския Ренесанс в условията на османското господство на Балканите. Обновителните процеси в българското общество се затрудняват и от липсата на независима църква и самостоятелен духовно-просветителски живот. Това означава, че националните идеи си пробиват път в условията на чуждо (гръцко) духовно влияние и дори на опити за народна асимилация.

    Началото на Българското Възраждане и националноосвободителното движение се свързва с името на първия народен будител Паисий Хилендарски. За живота на Паисий се знае твърде малко. То се свежда до онова, което сам Паисий съобщава за себе си в „ История Славянобългарска”. Откъслечна информация за отделни периоди от живота му се намира и в кондиките на Хилендарския и Зографския манастир, някои приписки, ръкописни бележки и писма.

    Написването на „История Славянобългарска” е следствие от редица фактори, които повлияват на нейния автор – общественият и културен климат на Атонските манастири, които винаги са играли важна роля в духовния живот на южното славянство. Те са средища, посещавани от поклонници от близки и далечни страни, от учени, от пътешественици и историци. Така тук започват да проникват идеите на европейската култура и образованост, новото светоусещане. Освен това в Света гора са запазени и най-старите паметници на южнославянската книжнина, които са извор на патриотични настроения. От запазените документи се вижда, че идеята за написването на „ История Славянобългарска” възниква около 1760 г. Днес се смята, че точната година на написването е 1762.

    Паисиевата история се състои от десет части – две предисловия, седем глави и автобиографично послесловие. Предмет на нашия анализ ще бъдат първото и второто предисловие. Ще спрем вниманието си на основните посоки, към които тръгва Паисий, стремейки се пламенно да убеди умни, богати и бедни , „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии” , че да се чете историята е важно, а нейното знание – безценно.

    Първият предговор ( „Полза от историята”) не е оригинален. Текстът е почти изцяло зает от Цезар Бароний и в него се обосновава възпитателното значение на Историята. Това предисловие е предназначено за любомъдрия читател, т.нар. елитарен човек. В него властва духът на Просвещението и обновлението. То не може да бъде осмислено от обикновения българин, тъй като поставя философски въпроси, които са чужди на необразования българин. Предговорът е насочен към интелигенцията, която макар и малочислена, съществува.  Диалогът, който Паисий започва е отправен първо към нея, защото тя най-добре може да усвои и популяризира идеите на Хилендарския монах. Тя е звеното, от което трябва да започне пробуждането на българския народ. Интелигенцията е тази, която трябва да усвои и разпространи делото на Паисий, да вникне в думите му и да започне извървяването на дългия и труден път, възраждайки се към Новото време. В „ Полза от историята” Паисий обяснява на елита ползата от знанието и предимствата, които дава то. Обратното- незнанието носи срам. Срам пред себе си и пред другите. Паисий насочва към това, че човекът е твърде незначителна част от света, „защото никому не се дарява дълъг живот” и само написаното, сътвореното от него се запечатва във времето. Паисий сякаш се опитва да обясни на интелигенцията преходността на човешкия живот, противопоставяйки на него историята, която е вечна.

    В „Полза от историята” авторът представя историята на всички велики царства по света, господстващите племена, успехите и гибелта на големи държави и сякаш по този начин изкушава елитния българин да чете и знае историята на своя народ, защото тя е не само полза и знания, тя  е ‘умна наслада’, която извисява над всички. Научиш ли веднъж историята ти ще опознаеш не само света, но ще опознаеш и себе си, ще се научиш да оценяваш и обичаш своя род и ще намериш своята идентичност.

    Паисий подготвя интелигенцията за това, което трябва да последва. Узнавайки за великите царства и владетели в миналото, именно тя трябва да поведе ‘слабите’ , ‘непросветените’ и необразованите към борба за независима просвета, църква и за свободна държава.

    Според Паисий историята дава разум на всеки човек за това как да построи своя дом и семейство и на всеки господар и владетел разум за това как да владее държавата си и поданиците. Благодарение на историята се печелят важни битки и решителни войни.

    В края на предисловието Паисий  свързва историята и бога, за да покаже още веднъж свещеността на миналото. Авторът сякаш успокоява своя народ, че той не е напълно забравен от бога и че има смисъл в това да се вярва. Да се вярва в него и в собствените сили. Силите, които само историята може да даде на човек, изгубил и заровил всичко, което е имал като българин някъде в миналото.

    След като вече веднъж Паисий се е обърнал към ‘по-висшата’ част от народа, чрез втория предговор, той се обръща към основния адресат – „прости орачи, копачи, овчари и прости занаятчии”. Диференцирайки тези две групи, авторът прилага и специален подход към всяка интелектуална и социална категория. За „любомъдрите” обстойните обяснения са излишни. Те са необходими за обикновения читател и слушател, на когото трябва да се разяснява достъпно, просто и увлекателно. Това предопределя появата на втория предговор, озаглавен „ Предисловие към тези, които желаят да прочетат и чуят написаното в тази история”. Паралелно с „любомъдрия” читател се появяват две нови категории – на грамотния възприемател, т.е. този, който знае да чете, но познанията му са оскъдни, за да бъде причислен към т.нар. интелигенция, и на неграмотния българин, който може да възприема словото, слушайки.