Културни влияния в литературата

  • Културни влияния

     

    1892г. – Пенчо Славейков е в Лайпциг – надежда да намери изцеления за недъга си; остава да учи там; завързва познанства с много представители на немската литература; изключително интензивен литературен живот.

    Шопенхауер – немски философ, представител на ирационалното (1788 – 1860). „Светът като воля и представа” – завършва книгата едва когато е на 30 години. Втора част 1844. Другите му книги продължават или допълват тази.

    Основна тематика и идейни ядра:

    Първо ядро е идеята му за света като представа, утвърждава принципа на субективизма, всичко, което е свързано със света е плод на човешката представа. Следователно абсолютна истина няма, не съществува; светът като представа прави светът илюзорен, често го представя като сянка на нещата. Той е под влияние на Платон, Кант (проблема за волята за живота). Единствения път към който може да се постигне познание е интуицията.

    Второ тематично ядро е волята за живот – оня сляп инстинкт, онзи неудържим стремеж, които е закономерност на природата и основен закон на движението в живата природа, тя е „същественото на света”, „нещото в себе си”. Плод на волята на живот е всеки акт на нашето тяло и тя винаги е воля за живот.

    Трето ядро – проблема за страданието – то е изначално и всевечно, то е в първоизвор на човешкия живот и това го прави непреодолимо, т.е. как ще живеем праведно или грешно ти все ще страдаш, защото това е в човешката душа; волята за живот подхранва, увеличава страданието и засилва трагизма; в индивидуален план единството в способността да нямаш желание е спасението – изразява човека през нищото, дава възможност за постигане на безметежност; лишен от всякакви желания човек се потапя в нищото и достига нирвана; песимистичното се засилва и от логиката на човешкия живот.

    Проблемът за познанието – според него то е в естественото съзерцание; само чрез него човек може да постигне същественото, ИДЕЯТА за нещата, а тя се свързва с тоталното, вечното; само така се постига радостта от красотата, защото в такова съзерцание замлъква всяко желание; такъв тип съзерцание е възможно да се откъсне идеята на нещата от материята.

    „Работата не е в пътя, които избираме, това, което е вътре в нас ни заставя да изберем пътя.”

    Само самотата дава свобода; „които не обича самотата, не обича свободата”; колкото по-високо е човек в ранглистата на природата, толкова по-самотен е той, тази самото е дълбока и неизбежна.

    При гения има превес на интелекта над волята, поради което в битов план гениалните са смешни, безпомощни. Гения се занимава с общото, универсалното, космичното. Гениалността е способност да се отнасяш чисто съзерцателно, изцяло да пренебрегнеш в бистро световно око.

    Историческият художник не съзнава историческите намерения и цели на своето произведение, той твори безсъзнателно, инстинктивно, не борави с понятия, не използва модели, така създава произведения, които принадлежат на цялото човечество и на вечността. Утвърждава превеса, доминантата на волята над разума и на ирационалното над рационалното.

    Ницше – (1844-1900) роден в Саксония, чувства себе си като франкофон; дълбоко религиозно семейство (баща и дядо – пастори); студент по теология и класическа филология; проявява качества в класическите езици; на 24 години е назначен като професор по класическа филология; доброволец във френско-пруската война; обременен от много болести.

    Произведения на Ницше: „Есе хомо” – автобиографична книга; евангелска фраза (Пилат); „Раждането на трагедията”; „Несвоевременни размишления”; „Човешко – твърде човешко”; „Зазоряване”; „Весела наука”; „Към генеалогия на морала” – писана е 20 дни; „Антихрист”; „Залезът на кумирите”; „Отвъд доброто и злото”; „Тъй рече Заратустра”.

    „Творецът е като змията” Ницше.

    Всички книги на Ницше са писани импулсивно за много кратно време. Склонност към фрагментарност на изказа, които е свързан с импулса, с импровизацията. Неговия изказ е далеч от нормата, формата. Той дава свобода на изказа. В него има много непосредственост, директна насоченост и предполага оригиналност, живост на изказа.

    Метафора; афористичност на изказа, което  е белег на особена чувствителност, признак за талантливост, изтънченост.

    „Тъй рече Заратустра”

    Името Заратустра е заимствано от това на древният персийски жрец Заустър. Имат  характер на притча. Подзаглавието е „книга за всички и за никои”. Има синкретичен характер. Открояват се 3 пласта: изповед, епически разказ и драматично напрежение. Стилът е изключително метафоричен. Ницше я сравнява с музика и я смята за най-добрата му книга. Алегории, метафори, символи са ключови към разбирането на книгата. Орел (свобода, волност, извисеност) vs. змия (мъдрост). Камила (търпение, издръжливост) vs. лъв (непокорство). Свръх човекът е представен като играещо дете.

    Първо ядро: вечното завръщане, повторяемост.

    Второ ядро: волята за власт. Творческата воля. Тя е съзидание. Той я смята за преоценка на всички ценности. Тя е творческа воля, която се противопоставя на светската власт. „Светската власт е трон върху блато.”

    Трето ядро: идеята за свръх човека.

    Основни тези: човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато, то е като гранично състояние между звяра и свръх човека. Онова което го прави велик е, че той е мост, а не цел. „Той е проходим и залез и кална река.” Образът на свръх човека е романтично изграден, качествата му за хиперболизирани, животът му е представен като мълния, като свръх динамика, безумие. Той самият живее във вътрешно напрежение, конфликти. Той е отрицание, но и порив, устрем към съвършенство, страст.

    Онзи които непрекъснато се себе надмогва изтегля себе си към висини, усеща себе си като стрела устремена към другия бряг. Акцентът в неговия образ е върху духовното, волевото, пределната екстремност на мисли и чувства.

    Според него свръхчовека е войн. Той притежава лъвска воля, сила, храброст, непокорство, гордост, презрение към тълпата, в него има аристократизъм, мъжество.

    Мъжът трябва да се възпитава за войн, а жената за отмора на война. Щастието на мъжа е в аз искам, а това на жената е в той иска. По едно дете се крие във всеки мъж и той желае опасност и игра.

    Ницше е творец, той пише нови ценности върху нови скрижали. Изисква  преоценка на ценностите, защото около откриването на нови ценности се върти света. Той е встрани от тържището и словата, от пазарището на живота. Той бяга във своето усамотение, а най-великите открития се правят в най-голяма тишина.

    Красивото в изкуството се твори от хора познали недъга, страданието, болестта. Те успяват естетически да ги превъзмогнат и покажат силата на духа. Ницше се противопоставя на идеите и школите, на мултиплицирането, на копирането и подражанието. За него твореца е демиург (бог – създател). Противопоставяне на завършеността и точността на изобразяването.