Конфликтът между човека и институциите в разказите на Антон Страшимиров, Георги Стаматов и Елин Пелин

  •  

    Курсова работа

    по Българска литература от Освобождението до Първата световна война

    Тема: Конфликтът между човека и институциите в разказите на Антон Страшимиров, Георги Стаматов и Елин Пелин

     

    В първите десетилетия след Освобождението започва бързо и динамично изграждане на „новата“ българска литература. Все по-често обект на изображение са,  не колективните образи на българина, а индивидуално характеризираните герои. С промяната на историческата и политическа обстановка в страната неизменно се променят темите и целите на създаваната литература. Идеалите на Възраждането много бързо стават неактуални за съвремието и трябва да слязат от сцената на общесвения интерес.Парадоксално е, как едва десетилетие след постигането на така желаната и бленувана свобода, ще се чуят думите: „От турско по-лошо“ на Стоян Михайловски. Именно той първи съзира горчивата истина, че в българския следосвобожденски контекст борбата за власт лишава от разум, че свободният българин може да се окаже по-жесток от турския поробител. Темата за сблъсъка на човека с институциите ще се превърне в основен проблем на литературата от 90-те години на 19век. Друг интересен факт е, че след  Освобождението твърде бързо довчерашната родина- майка, се превръща е родина- мащеха. Високите ценности на Възраждането много бързо биват забравени и изместени от  преследването на положение и власт в новото българско общество. Развитието именно на този проблем, до голяма степен повлиян и от историческата обстановка можем ясно да проследим в развитието на героя в белетристиката на Страшимиров, Стаматов и Елин Пелин. И тримата изброени долавят именно онова пагубно въздействие на свободата- свободия, която превръща човека в „роб” на политически и обществени интереси, на парите и властта. Личността на Новото време сякаш е лишена от онази простичка душевна чистота и човеколюбие. В творчеството им откриваме едни и същи топоси- казармата, селото и града, обази - символи- парите, властта, човекът от село се противопоставя на човека от града.

    Антон Страшимиров може да бъде причислен към третото поколение следосвобожденски автори, интересното при него е, че има изключително изострено чувство за актуалност и съвременност в литературата. Дава нова гледна точка, нова осмисляща позиция на социалните проблеми, използвайки дистанцията на времето, за да ги осветли. Страшимиров се интересува от Аз-а на индивида, затова поставя в центъра на художествения интерес индивида с неговата собствена история. Такава е и композицията в разказа „Косю“. В него чрез разказ за съдбата на един единствен човек се разкриват както идеите и възгледите на автора, така и наболелите социални проблеми на съвремието. В недългия разказ Страшимиров не изпада в подробности относно живота на героя, детството му, той набляга върху няколко конкретни събития, които му позволяват да разкрие основните характеристика на персонажа. Косю е типичен представител на човека от малкия град или село, грижовен, добряк по душа, наивен и плах, който съдбата сблъсква с безчовечността на институцията и в частност на военната служба. Героят не блести с необикновени качества, тъкмо обратното, но притежава чисто човешките хуманни добродетели, които го отличават от офицерите. Неговата роля е да въплъти идеята, че обикновения българин след Освобождението няма бъдеще и е обречен на гибел. Разказът „Косю“ ни разкрива „грозната“ картина на следосвобожденското общество, една невъзможност на малкия селски човек да се впише и да разбере смисъла и същината на новия ред в държавата. Сякаш получавайки власт човекът радикално променя същността си. За главния герой обезчовечаването на хората е фатално. Той стига до парадокса да измерва смъртта със стойността на изгубеното ножче на пушката, символ на казармата и на властта, която потъпква индивида неизменно следвайки своите правила. Косю осъзнава, че в институционалния ред ножчето е по-важно от човешки живот.Поставяйки героя в гранична ситуация- пред смъртта, като най-тежкото изпитание в човешкия живот, Страшимиров осъжда порочността на институцията. Никой не разбира мъката на героя, загубил баща си и оставил майка си в бедност и мизерия, Косю има само едно желание - да се прибере. За казарменият ред обаче, смъртта се оказва недостатъчно основание за освобождаване от служба. Именно този парадокс е наразбираем, необясним, невъзможен за героя. Неговият живот в един такъв свят е немислим.

    Косю е неспособен да оцелее в едно такова общество, където личността е изгубила индивидуалната си значимост, където е важна позицията, която заемаш, а не душевността, която притежаваш. Той не се опитва да се опълчи, да се пребори със социалния ред, неговата коравосърдечност го сломява и  единственият изход  за него е смъртта. Страшимиров обаче не се впуска в подробности относно кончината на героя: „Из отвъдните лазаретни врати гърлест свещеник запя погребални монотон…. Сред почетната стража засвири и орисно тъжна надгробна тръба…… Отнесоха – Кося!“, за него не е важно как умира героя, важна е самата Смърт. Сякаш тя се е превърнала в единственото спасение за неговата изтерзана и изстрадала душа. Загубен в света на институциите, Косю не може нито да го разбере, нито да го приеме.Това, което погубва героя е не някоя опасна болест или треска, а мъката. Сърцето на героя не може да издържи психологически и нравствено, не може да просъществува в това ново общество. В случая обаче не е толкова важно, че умира селския човек, по-важно е това, което се случва с личността- нейната трагичната съдба. Оказва се, че единичното човешко същество вече не е стойност, не е ценност, човек не е важен със своята индивидуалност, а само чрез своята роля в институцията.