Концепциите за суверенитет и сигурност и връзката между тях

  •  

    Увод

     

    Значението и актуалният характер на темата се определя от състоянието и развитието на заобикалящата ни действителност. Става дума за връзката между сигурността и суверенитета или, другояче казано, за мястото на суверенността в процеса на мислене и правене на политиката на сигурност в пространството, очертано от новите граници на политическия процес в рамките на глобализиращия се свят на настоящия стадий от неговото развитие.

    Както в миналото, така и сега, не е възможно гарантирането на сигурността без съответната поведенческа реакция на държавите, произтичаща от техния суверенитета и/или водеща към еволюция в състоянието на този суверенитет.

    В този смисъл може да се твърди, че суверенитета е основополагащ принцип на външната политика и фундаментален елемент на международните отношения. С установяването на Вестфалската държавна система суверенитетът придобива особен престиж. Оттогава и досега той неизменно притежава статут на най-висш, дори свещен принцип в теорията и практиката на международните отношения и външната политика.

    Известно е, че международните отношения представляват поле, в което се срещат, пресичат или противопоставят банални и предвидими елементи с такива, които по своята природа са неочаквани и непредвидими. В този смисъл изследователите не са склонни да подхождат към тях по един общ, стандартен начин, който не би позволил задълбочено проучване, изразяващо се в преодоляване на временното и конюнктурното.

    Сигурността и суверенитетът са едни от понятията, които изключително силно се влияят от промените в международните отношения и  външната политика. В тази курсова сме се опитали да изясним какво е характерното при концептуализирането на сигурността и суверенитета и връзката между двете. Изясняването на съдържанието на концепциите на сигурността и на суверенитета би било самоцелно, ако не ги използваме, за да характеризираме начините, по които си взаимодействат.

    Във втората част на курсовата работа сме изложили хипотези за посоката и силата на споменатата по-горе връзка т.е как концепциите на сигурността и суверенитета, които безспорно се променят, взаимно си влияят. Очевидно е, че въпреки всички модификации в ролята на суверенната държава, тя остава и задълго ще остане главният субект в международните отношения. Става дума именно за съвременнта държава, което означава, че суверенитетът, съзнателно или случайно нарушаван или признаван, поради спешна необходимост или дълготрайна стратегия, ще остане един от основните стълбове, както на държавата, така и на системата на международни отношения. Несъмнено историческата еволюция и динамиката на развитието водят и ще доведат до значителни промени в самата природа и в приложението на суверенитета, за което спомага промяната в обекта на сигурността – от държава към индивид и новият глобален характер на заплахите.

    Сигурността като система от висш порядък в широкия смисъл на думата е състояние, което осигурява гарантирана защита на жизненоважните интереси на личността, обществото и държавата от всякакви заплахи и това не може да бъде осъществено без прилагане на принципа на суверенитета, затова не трябва да се бърза с констатацията за отмирането на суверенитета, а по-скоро да се отбележи неговата релативизация, дължаща се на променящата се концепция за сигурност.

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

     

    І. Концепцията за суверенитета и концепцията за сигурността

      Защо “концепция”?

    “Концепцията” по дефиниция представлява обобщаваща идея в дадена област. В действителност “теоретизирането” в различни области – в случая в областта на сигурността и суверенитета е преди всичко дискусия относно параметрите на идеите за сигурност и суверенитет, изразени във вид на концепция.[1] Концепцията и концептуалните анализи се характеризират с това, че те не се свързват с тестване на хипотези и конструиране на теории, въпреки че са релевантни и на двете.

    Връзката между концепцията и практиката на сигурността е безусловна, но е твърде тънка, ако на нея се гледа формално. От една страна, ако “теоретиците” не предложат концепция, “практиците” няма да могат да определят кои заплахи какво точно застрашават на сигурността и кога и как е нарушен суверенитетът и защо и на тази основа да правят реална политика на сигурност, променяйки разбирането за суверенитет.

    Концепцията за “сигурността” има социален произход и конструкция, така както концепциите за “суверенитета”. Те не могат да бъдат измерени с числени параметри, включително с проценти. Съдържанието им се определя от хората, които периодично или в различни условия придават едно или друго значение на термините “сигурност” и “суверенитет”. Тяхната интерпретация отразява целите и страховете на хората в различни ситуации, социално обкръжение или историческа епоха.

    1.                   Особености при концептуализирането на суверенитета и сигурността

    1.1. Специфика при концептуализирането на суверенитета

    Понятието за суверенност може да бъде проследено назад чак до Римската империя, но едва през втората половина на ХVІ в. то се развива като основна тема в политическото мислене. Суверенността става нов начин на мислене относно един стар проблем: природата на властта и управлението. Когато установените форми на авторитет вече не могат да се смятат за саморазбиращи се, именно идеята за суверенитет обновява връзката между политическа власт и управление. В борбата между църква, държава и общност суверенността предлага един алтернативен начин, по който да се схваща легитимността на претенциите за власт. В последвалия оттук дебат относно суверенността са предложени различни виждания за “върховната власт” в обществото, за ограниченията върху нея и за целите, към които би могла или би трябвало да бъде насочена тази власт. Но като теория на суверенността, развита от Боден до Хобс и от Лок до Русо, тя става една теория на възможността и условията за подобаващо упражняване на политическата власт. Теорията се заема преимуществено с два проблема: къде пребивава суверенният авторитет; и какви са присъщите форма и граници – т.е. легитимен обхват – на държавното действие.

    И. Валерщайн справедливо отбелязва, че суверенитетът, както го определят от XVI век насам е необходим не толкова на самата държава, колкото на междудържавната система.

    Разбира се и предишните държавни образувания са се стремили да притежават властта в своите предели, но “суверенитетът предполага още и признаване на всяка държава, влизаща в междудържавната система от страна на останалите”. На тази основа Валерщайн прави обоснованото заключение за това, че “суверенитетът в съвременния свят предполага взаимност”.

    В крайна сметка от XVII в. суверенитетът на притежателя на държавната власт се свързва преди всичко със задължението да поддържа граждански мир в страната и с правото да води война извън нея: “Ако в политическата система основната цел на суверенитета се състои в забраната на частните войни и в мирното уреждане на противоречията между поданиците, то във външен аспект суверенът е отговорен за военните действия с други държави. По този начин суверенът става също онзи, който решава на кого да бъде враг и на кого – приятел.”[2] . Посочените задължения и права са актуални и в условията на XXI в. Особено важни са последните от тях, ако се отчита новия цикъл на нарастване на ролята на военния фактор в системата на световната политика. За реализацията на тези суверенни права на държавите естествено е необходимо те да имат въоръжени сили и да имат право безусловно да ги използват.[3]