Кодовите понятия в поезията на Христо Ботев

  •  

    Поетическото дело на Христо Ботев започва с елегии („Майце си”, „Към брата си”) и към този литературен вид той остава трайно привързан. За това говорят и сатиричните му творби „Елегия”, „Борба”, „В механата” и последното му лирическо произведение „Обесването на Васил Левски”. В много отношения този тип творби си приличат. Кодовите понятия са свързани съвсем определено с негативните чувства и преживявания на лирическия герой - макар че се отправят към различни адресати: майката, съмишленика, братята, народа, родината... Сигурно това обяснява и начина, по който са изразени тези чувства. Много често антитезата е отправната точка към героя („плача” - „пея”, „любя” - „мразя”, „вярвам” - страдам”, „робство” - „борба”, „свобода”, „сърце („душа”) - „отечество”, „бяло” - „черно”, „глас” - „пустиня”...). От гледната точка на хронотопа време, пространство лирическият говорител е ситуиран в чужбина, но спомените и мечтите му го отвеждат в родния дом (при майката, бащата, братята, либето). Затова фразеологичните словосъчетания и риторичните въпроси във всяка отделна творба пораждат дълбоки драматични преживявания и предизвикват състрадание и съчувствие към съдбата на изгнаника: „Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра; но тук вече не се надявам тебе да любя: сърце догаря!” Събрани в една строфа, ключовите думи „любов и вяра”, „любя” и „сърце” показват не просто силната привързаност на героя към майката, а готовността му да извърви пътя докрай. Двойното отрицание „никого нямам”, амплификацията „Баща и сестра и братя мили „и анафората в поантата („пък тогаз нека”) очертават все още твърде ограничения кръг на неговите „желби”. Синтактически протяжността във времето се изразява посредством („да се оплачат тебе горкана...”). Дори риторичните въпроси, поставени чрез анафората „ти ли си” в началото, „тебе ли” и „що не желая”, допълват картината на фикционалното пътуване,което по правило е еднопосочно в Ботевата поезия, понеже винаги води до родния дом и близките.
    Поливалентността на общуването става предимно посредством градацията на чувствата. Комуникацията на героя се осъществява чрез диалога в монологична форма. Това важи и за сатирите, и за поемите на поета. Изповедността на изказа се внушава обикновено чрез обръщенията („мале”, „майко”, „майнольо”, „брате”, „братя”, „народе”, „родино”, „боже”). Чрез синонимното гнездо на страданието се изразява дълбоката привързаност на лирическия субект към онези, заради които си заслужава да се бори. Чрез антитезата („брате” - „глупци” „Към брата си”; „не ти” - „а ти” в „Моята молитва”; „роб” - „юнак” в „На прощаване”; „тегло” - „свобода” в „Елегия”; „окови”, „вериги” - „свобода”, „борба” в „До моето първо либе”, „Борба” и „Пристанала”; „пея” - „плача” в „Хаджи Димитър”, „Зададе се облак темен” и „Обесването на Васил Левски” се тръгва към най-интимната същност на героя, мислен обикновено само като борец „за правда и за свобода” („На прощаване”). В действителност много по-често се срещат думите „сърце”, „душа”, „любов” и „скръб” („Майце си”, „Към брата си”, „Делба”, „До моето първо либе”, „Хайдути”, „Борба”, „Пристанала”, „В механата”, „Моята молитва”, „Зададе се облак темен”, „Обесването на Васил Левски”). Това обяснява донякъде и трайното естетическо въз-действие на Ботевата поезия. Но релацията между сърцето и отечеството, завета и борбата, робството и свободата прави визиите на поета екзистенциални по внушението им. От една страна, искреността на чувството в „Към брата си” се поражда от ключовите понятия „душата”, „сърцето”, „сърце”, „душа”, а от друга- от дълбоката родствена връзка с народа („отечество мило любя”, „неговият завет пазя”, „мразя”, „свобода”, „плач из народа”, „над народен гроб печален”, „плач народен”). Синонимите на страданието („тежко”, „тлее”, „люти рани”, „мечти мрачни”, „страда”, „плач”, „плача”, „печален”) само засилват елегизма на преживяването, но не означават оставане при болката. Дори инверсията в края на елегията води към преосмисляне на перифразираната библейска притча за благословения от Спасителя страдалец („на глас божий - плач народен”).
    Понякога Христо Ботев обича да свързва антоними, които зазвучават в творбите му като оксиморон („предател верен” в „Елегия”, „лъжи святи”, „Свещена глупост”, „лъжливи уста слушат със вяра” в „Борба”, „божи разбойник” в „Гергьовден”). Така - чрез ореола на думите - стиховете (и дори целите стихотворения) придобиват ново звучене. Много по-лесно се противопоставят чувства („любя” - „мразя”), отколкото взаимно изключващи се понятия. По този начин се търси нов ракурс към света, а ре-лацията между доброто и злото, между познатото и непознатото търси неочакваното и неизказаното до този момент по поетически път.
    Библейските образи-символи показват високия културологичен хоризонт на поета. Без да жонглира с думите, Христо Ботев префункционализира понятията („Спасителят”, „кръстът” в „Елегия”; „черква”, „олтарят”, „бога”, „раят”, „свещени конец” „Борба”; „бога” в „Гергьовден”; „молитвата”, „небесата” и „ пустиня” в „Моята молитва”). Ако тези текстове се възприемат на първо ниво - много лесно може да се каже, че Христо Ботев е едва ли не атеист. Но когато читателят се вгледа в тях и ги види в контекста на цялото - веднага прави впечатление необходимостта от ситуирането на основните теологически понятия („вяра”\л „любов”) в света на бъдещето:
    А ти, боже, на разумът, защитниче на робите, на когото щат празнуват денят скоро народите! („Моята молитва”)
    Тази творба, която жанрово може да се определи като сатирична поема, очертава верните координати на фикционалното пътуване, осъществявано от лирическия субект: от „мой”, „в мене”, „мен”, „моите”, „мен”, „ми”, „в сърцето” и „в душата” към „робът”, „робите”, „робът”, за да се повдигне въпросът за „народа”, „борбата” и „свободата”. Видени в тази последователност, ключовите понятия се свързват посредством най-важните си смиели с голямата тема в края на Възраждането - необходимостта от борба в името на мечтаното бъдеще. Към този извод води и градираното отрицание в първата част („не ти”), за да се стигне до утвърждаващото „а ти” във втората.
    В елегията „Майце си” и в поемата „Хайдути” звучи един познат от фолклора мотив за клетвата („ала те клетва заклинам”). Обвързването със света на своите става по пътя на необходимостта от спазването на определени табута. Нито лирическият „аз” в „Майце си”, нито Чавдар от „Хайдути” са в състояние да разберат тежестта в съдбата на другия така, както усещат собствената си болка. И в това се крие основната причина за тръгването по свой собствен път за изстрадване на истината. На поведението на майката („Зави се майка, замая... и ръда, клета, та плаче”) се противопоставя външният изблик на вътрешното желание на младия човек („Рипна ми Чавдар от радост”). Така болката, изразена чрез синонимите „тегло”, „кахъри”, „ядове”, „сълзи”, се свързва с чуждия свят чрез плеонастичните позитивни повторения („доброму добро”, „пее песента”) и с желанието да се освободи от недоволството чрез песента: „запея”, „песни”. Дори характеристиката на младия герой е в духа на юнашкия епос („сърце юнашко”, „юнаци”, „юначе”)
    За осъществяване на по-тясна връзка между думите, чрез които се изразява определено емоционално състояние, Христо Ботев често използва различните видове повторения. Между тях се налагат анафоричните „пък тогаз нека” в поантата на „Майце си”; „откак” в „Елегия”; „и”, „ще” в „Делба”; „какви е”, „кой не”, „или”, „че”, „ще идеш” в „Хайдути”; „там дето”, „жив и здрав”и, „но”в „На прощаване”; глаголните форми „грабят” и „крещим”във „В механата”; „не ти” в „Моята молитва”! Чрез изнасянето в предпозиция на най-важните думи поетът акцентува на полисемантизма на понятията. Анафорите по правило идват в личното творчество от фолклора, но авторът ги обогатява с ново значение, за да засили смисъла на вече казаното. И макар че вече неговите творби не са предназначени толкова за слушане, колкото за четене - все пак графичното открояване на повторенията има своето значение.
    Като обикнат похват в поетическите му изповеди се налага и акромонограмата („ще хвръкне” в „До моето първо либе”; „раждала”, „хранила”, „кахъри”, „едничьк” в „Хайдути”; „хайдутин”, „да помнят”, „по скали”, „в земята”, „пушката” в „На прощаване”)
    С тънък усет за естетическото въздействие на езика Христо Ботев често извежда в предпозиция глаголни форми (особено за движение):

    Берете цветя в градина,
    късайте бръшлян и здравец,
    плетете венци и китки
    да кичим глави и пушки!