Католическа книжнина през XVII в

  •  

    Курсова работа

     

    Тема:

    Католическа книжнина през ХVІІ в. Представители

     

     

     

               Проникването на католицизма в България през епохата на турското робство и обособяването на части от българското население като „българи-католици” е значителен факт в историята на българския народ. Не става дума за ранните исторически контакти с римската черква по времето на Борис І (852 – 889) и Калоян (1197 –1207), нито за униатското движение в черковната борба през ХІХ век. Става дума за определен исторически период, свързан с католическата пропагандаот края на ХVІ и особено от началото на ХVІІ в. нататък. Католицизмът обхваща ограничени райони от българската етнична територия. Огромна маса от населението си остава източноправославно, което има важно значение за обществено-политическото и културното развитие. Българите католици изиграват историческа роля както в политическо, така и в културно отношение, което довежда до Чипровското въстание в 1688 г. и до голямата емиграция в Австрийската империя  и Румъния. Благодарение на тях през ХVІІ и ХVІІІ в. е направен сериозен опит да се разчупи политическата и културна изолация на българския народ в тежките условия на османското иго. Значителен е и приносът на католическите писатели в развитието на българската литература. Тя се създава от автори, получили образование в западни страни и намиращи се под влияие на една в сравнение с Балканите много по напреднала култура. Католическата литература представлява интерес от историко-литературно гледище. Тя би се развила много по-бързо, ако политическите условя са били различни.

               Още в края на ХVІ в. католическата пропаганда се активизира, но получава размах през ХVІІ в. Тя намира най-добър прием в павликянско-богомилските центрове, в които съществува традиционна непримиримост с православието. Чипровци става средище на първия български католически епискапбосненеца Петър Солинат. Откриват се католически училища с изучаване на светски науки и по този начин се получава по-солидно образование, отколкото в килийните. Такива училища се откриват не само в Чипровци, а и на други места в България. Училището в Чипровци е наречено училище по граматика. То е основано от приемника на П.Солинат Илия Маринов. Добре представилите се българчета в католическите училища продължават обучението си в чужбина (най-често в Италия, както и в Полша и Германия). Част от тях работят като духовни лица или учители в България и развиват книжовна дейност. След Чипровското въстание през 1688 г. част от българите католици, оцелели от турския ятаган, се изселват в чужбина, където продължават своя книжовен живот и излъчват нови писатели и дейци.

               Сред най-изтъкнатите български католически книжовници през ХVІІ в., работили в България, се открояват имената на Петър Богдан и Филип Станиславов.

               Петър Богдан Бакшев (1601–1674) е роден в Чипровци. Първоначално учи във Францисканския манастир в родното село. С препоръката на Петър Солинатзаминава до продължи образованието си в Климентинския колегиум в Рим. През 1631 г. се завръща в Чипровци, където е назначен за кустод (административна църковна длъжност). През 1641 г. наследява епископията на Илия Маринов, а през 1642 г. е ръкоположен в Рим за Софийски архиепископ. Негово седалище е Францисканският манастир в Чипровци, но често посещава и други поверени му области като Влахия и Молдова.

               Петър Богдан издава два труда („Размишления на бележития францискански светец Бонавентура за страстите господни” и „Благонравие небесно”) на изкуствен книжовен език - „илирийски език”. Той се оформя в средата на българите католици въз основа на хърватския език и със силно влияние на българския език.

               В литературно отношение голям интерес и полза има от редица послания-доклади, които Петър Богдан от Чипровци изпраща до Конгрегацията в Рим. В тях той дава отчет за пътуванията си из страната в качеството си на католически духовник. Докладите са ценни от гледна точка на съдържанието си, което е основно за изчезнали или променили облика си български градове и села, а и за разпространението на католицизма в България през ХVІІ в. Те съдържат исторически, географски, демографски, стопански и културни вести.

               В посланията-доклади Бакшев иска да определи границите на България, за да даде „на четците да разберат големината на царството”. Той дава и интересни сведения за населението на България – къде живеят турци, къде само българи, за разпространението на католичеството, за привързаността на българите към православието.

               Като католик Петър Богдан не скрива неприязанта си към „схизматиците” като има предвид ортодоксалните християни и преди всичко гърците. Той дава сведения за поведението на гръцките епископи и архиепископи в България. Подробно описание дава за град София, както и за Русе, Провадия, Шумен, Търново, Никопол, Пловдив, Охрид, Букурещ. Разказва също и за посещенията си до редица села – Селчиково, Клисура, Желязна, Кипиловци и др., с духовническата си дейност в тях, а също и за павликяните в тях и описва църкви.

               Сам авторът осъзнава голямото познавателно и обществено значение на историографските си трудове, затова се заема и написва на латински език „История на България”(запазената и до днес в ръкопис) към 1667 г. За съжаление този бележит и значителен труд не намира спонсорство за отпечатване дори и след смъртта на автора си.

               Делото на никополския епископ Филип Станиславов, роден в с.Ореше (Никополско), също заслужава да се подчертае. Образованието си завършва в Лорето (Италия). Като мисионер завърнал се в България отделя голямо внимание на образованието. Ръкоположен е за никополски католически епископ през 1648 г. В Рим издава „Абагар” през 1651 г., който представлява молитвеник във формата на свитък, удобен за носене. Названието идва от апокрифа за цар Абагар и Исус, който се съдържа в него. Целият свитък придобива характер на амулет, поради една молитва срещу злини, която е поместена в края на апокрифа. Станиславов влиза в конфликт с Рим по патриотични причини и е освободен от длъжността епископ през 1662 г. В края на живота му е реабилитиран, а умира през 1674 г.

    От Филип Станиславов са запазени няколко послания. Патриотизмът и българското му национално съзнание най-ясно са изразени в „Абагар”. Той е написан на „илирийски език”, но по-точно на български език със силно влияние на сърбохърватски и черковнославянски.

               Сред българите католици интересна е личността на Петър Парчевич. Той е роден в Чипровци, учи в Лорето и Рим, получава докторска титла, работи в България като мисионер, след това е ръкоположен за марцианополски архиепископ. Занимава се повече с политическа дейност, като храни надежди за освобождаване на отечеството си. Това е и повод да бъде освободен от длъжността архиепископ. После е отново реабилитиран и е назначен на административна длъжност в Молдова като не се отказва от политическите си надежди и дейност. Умира в Рим през 1674 г.