Капанът на миналото

  •  

    КАПАНЪТ НА МИНАЛОТО

     

     

     

    Много хора живеят с историята, с миналото на своя народ, с миналото на своя живот, с много минали неща. Но какво всъщност е историята. Тя е най-добрия учител, и най-лесния начин да погледнем напред в бъдещето.Хората, на които жизнения път е обърнат  към миналотои не могат да видят бъдещето и хубавите неща, които предстоят,са хора без смисъл в живота си. А какво искаме от бъдещето зависи от това какво мислим и правим сега, в настоящия момент. Не може да очакваме едно дърво да порастне след време, ако сега не го поливаме и не се грижим за него. Ако в миналото не сме се грижили за дома си, то той сега не би бил в добро състояние и обратното. Това, което се случва сега е плод на нашето минало и дали ще ни се харесва действителноста зависи как сме мислили и действали в миналото, защото именно от там сме наследили много от самоопределенията създаващи ни сигурност, приетост, защитеност. В зависимост какви са тези самоопределения ние градим живота си и от части и този на другите. Ако те са негативни, това ще разстрои не само вътрешното ни душевно състояние, но и това на другите.

    Самоопределяйки се като индивид, който се е примирил с живота такъв какъвто е и такъв, който не смята да промени този си начин на живот, ние, човешките същества губим представа за реалността и най – вече за нашите способностти на които ние сами поставяме бариери. Самоопределенията и самосъжаленията, започнали може би още от детството, ограбват възможността за развитие и по този начин Азът се отчуждава от самия себе си.

    Често се случва да ни е трудно да внесем някаква положителна промяна в живота си, защото програмирането, което сме получили в детството си ни ограничава и нерядко саботира онова, към което се стремим. Често не разбираме защо получаваме нежелани отрицателни резултати и понякога обвиняваме другите за липсата на успех. Ние саботираме сами себе си заради неосъзнатите си вярвания относно онова, което искаме. Ако приемем предположението, че сме програмирани да имаме ограничаващи вярвания, трябва тогава първо да ги доведем до съзнанието си, след което да поработим върху добавянето на нови положителни преживявания, които да надделеят над вярванията, които ни правят по-слаби.В противен случай миналото се превръща в постоянен източник на нещастие, особено когато връщането в миналото достига границите на идеализирането. Силната привързаност към миналото ограбва надеждата, че може да се случи нещо, което да ни направи щастливи.

    Опитът да избягаме от онова, което излиза наяве, било то страх или болка, подсилва нещата, които съществуват само в миналото. Хората нерядко прекарват живота си в преследване на положителни емоции и опити да избягат от отрицателните такива. Това обаче, което всъщност преживяваме всеки път наново, е историята, която сами сме изградили във връзка с някаква трудна ситуация от миналото ни и страха, който всичко това предизвиква у нас. Нашият страх  е свързан с някаква история от миналото и всичко, което преживяваме притежава само силата на спомена, която ние му даваме всеки път.

     

    При упорития стремеж да се връщаме към едни и същи неща, без да разбираме тяхната болезненост се получава застой. В този момент съзнанието остава затворено към различното.Заедно с това нараства и убедеността, че съществува само едно решение и само един път, което засилва още повече упоритостта в преследването на този път и обрича на нови нещастия както Аза, така и другия. Някои хора дори не подозират, че се връщат отново и отново в миналото си и си мислят,че живеят в настоящето, а от там идва и объркаността на личността. В тази връзка Фроид обяснява механизма на психологичната защита, която гласи, че от съзнанието се изтласкват спомени, които не се съгласуват с нашите представи за себе си. Но тези спомени не изчезват безследно, а живеят в подсъзнанието и продължават да оказват влияние на нашия живот. Но това ние не го осъзнаваме, защото, пътят напред минава през обръщането назад – към миналото и довършването на недовършените ситуации там! Хората несъзнателно идеализират миналото и от там идва същината на разрушителността му. Влиянието на отношенията в биологичното семейство, културата и предишните поколения е често невидимо, но свързва хората здраво с миналото, техните родители и предишните поколения. Често това влияние води до скрита динамика, изградена от неразрешени въпроси. Недовършената работа, несправедливите решения и много други необикновени обстоятелства често биват съхранявани в системата им. Те постоянно биват подсилвани, когато несъзнателно привличат към себе си съответстващите им житейски ситуации.

         Най – силната връзка с миналото са разрушителните самоописания. Те идват по два пътя. Единият е свързан с детството и травмите, които са ни нанесени през него. Оценките и отношенията които са отправени към нас заемат значително място в нашето съзнание, което на по късен етап от живота ни разкрива тези запечатани спомени. Вторият път е свързан с избора, който правим за себе си. Човешкото съзнание е устроено така, че при изправяне пред трудности е много по лесно да се приемат негативните самоопределения и по този начин да се избегне отговорността и да се приемат предизвикателствата.

    За да приемем новото, трябва да пуснем старото. В такъв ред на мисли приемането на миналото означава да го "пуснем" и да спрем да се тревожим за него. Ако не "пуснем" старото, нe можем да приемем нищо ново. Не можем да стигнем до никъде, ако не напуснем преди това мястото, на което се намираме в момента. Ако не приемем миналото си и се съпротивляваме срещу него, силата му да ни контролира става много по-голяма, а всеки опит да се освободим от него ни фокусира още повече върху него. А за да го „пуснем” трябва да го приемем такова, каквото е, защото ние не сме способни да променим миналото си , но сме способни да променим настоящето си. За да приемем миналото трябва да сме в мир със себе си и самоотричането и самоопределянето да се превърнат в стремеж към промяна, защото неприемайки своето минало, ние се отказваме от част от себе си.