Какво научих за исляма

  •  

    Какво научих за исляма, за османо- турската архитектура и османо- турското изкуство?

     

     

    Какво научих и дали това познание може да се побере в един лекционен курс. Това са основните въпроси които си задавам пристъпвайки към тази равносметка. През този курс по ислямско изкуство ни бяха дадени основните дискурси на направление на ислямската куртура и развитието на изкуството на тези народи. За мен беше интерес да опозная една различна неевропейска култура. Различният начин на мислене, поведение и светоглед ясно се отразяват в развоя на това изкуство. Различни са търсенията, различно е отношението към образа и към човека и природата. Ислямското изкуство съзерцава и не отразява. То е проникнато от мистичните течения на суфизма, шиизма, сонизма. Проектира се една вяра и силно себеотдаване и покорност, каквото е и всъщност значението на думата ислям.

    Ислямът е последователно най- късно възникнала и най- разпростанена световна религия. Той се появява в Ранното Средновековие като монотеистична религия и разпростанява и утвърждава „Посланието на Аллах”.Възниква в началото на VII в. на Арабския полуостров в Мека, а по- късно в Яслиб – Медина – друг централен оазис. Новата религия възниква сред араби езичници. Основател на исляма е Мохамед – арабин, роден в Мека около 570 г., неговото име означава «хваля, прехвалвам». Той произхожда от рода Хашим  и пренадлежи на племето Курейши. Син е на Абдалах и Амена, които обаче умират по време на детството му. Така той остава сирак и отгледан от чичо си – Абут Алиб – баща на Али. Мохамед е пастир, а по- късно и керванджия, бил е неграмотен. Женил се е два пъти – първият му брак бил с богата меканска вдовица – 15г. по- голяма от него – Хатиджа, но тя умира и вторият му брак е с Айше. Според легендите той имал още 11 законни съпруги, но именно Айше му била любимка. Знае се, че от Хатиджа има 4 дъщери – Рукия, Уммкулсум, Зайнеб, Фатима. Мохамед умира 632 г. в Мека. Започва да получава откровенията на Аллах през 610 г. – около 40 годишен. Първото откровение го озарява по време на пребиваване в една пещера в планината Хира, недалеч от Мека. Откровението му е достигнало до Мохамед чрез посредничеството на архангел Джибраил (Гавриил). Той е диктувал знаменията на Аллах, а Мохамед ги изрича, рецитира, оттам идва и произхода на думата коран – рецитация, четене. Съпругата Хатиджа нарежда на един от робите да записва изреченото и го поверява на Заид ибн Харис. Първите повярвали на думите на Мохамед са семейството му и братовчед му Али, който се жени за дъщеря му Фатима, а след смъртта на Мохамед става първи имам и четвърти халиф.

    От изключително значение за основаването на исляма е подкрепата, която Мохамед получава от Абу- Бакр – богат търговец, който стово първи праведен халиф. Първоначално всички са скептично и враждебно настроени като смятат, че подмяната на староарабските езически култове с новите религиозни практики на Мохамед може да попречи на икономическия просперитет. Със смъртта на най- близките поддръжници – Хатиджа и Абут Алиб ситуацията за Мохамед става нетърпима и той напуска Мека на 24 септември 621 г. и се заселва с привърженици в Медина- ан- Наби – «градът на пророка». Това се превръща в знаменателна дата на целия мюсюлмански свят, защото 622 г. се утвърждава като начало на мюсюлманското летоброене, т.е. хиджра.

    Последователите на Мохамед в Мека са малко и са смятани за сектанти, при преселването му в Медина – те са наречени «мухаджири» - преселници. Той има последоватери и от Медина – те са «ансари» - поборници. Ансарите представляват многобройна общност норечена Умма или Мухамадиа.

    През 630 г. Мохамед посещава Мека по две причини - да се самоизтъкне като лидер на Уммата и да докаже че проповядваната от него религия не противоречи на арабските традиции. Там той изпълнява всички традиционни ритуали и прочиства светилището от множество идоли в него. Единственият символ, който Мохамед оставил в Кааба е т.нар. черен камък, който символизира «духа на Аллах». През 624 г. в Медина той променя посоката за молитва от Йерусалим към Мека, т.е. към Кааба.

    Основният източник за разпространение на ранния ислям е Коранът – главната свещена книга на мюсюлманите. До смъртта на Мохамед той не е бил систематирано книжно тяло. След смъртта на Мохамед втория халиф Омар I предупредил първия халиф Абу Бакр, че носителите на Мохамедовия завет могат лесно да бъдат ликвидирани и предложил да се запазят знанията. От своя страна Абу Бакр наредил на ибн Саид да систематизира Корана. Той направил два преписа и ги дал за лична употреба на двамата халифи. Третият халиф Осман наредил да се направи нов корпус в 4 екземпляра – един в Мединау в Басра и в Дамаск. Коранът съставен от 114 сури съдържа различен брой аяти – знамение, стих. Част от сурите – 90 – са диктувани на Мохамед в Мека, а останалите 24 – в Медина. В това четиво често се нарушава логическата връзка между сурите и аятите. Коранът отразява първите десетилетия от развитието на исляма до X в. През Средновековието повечето ръкописни преписи на Корана се украсяват и се подвързват изящно.

    В Корана са вписани основните догми на исляма, т.нар. „Петте стълба на вярата”, те са изложени предимно в Мединските сури, това са – изповед, молитва, пост, милостиня и поклоничество – хадж. В Корана са заложени и шестте постулата на вярата – вяра в Аллах, в ангелите, в свещенните книги, в пророците, във арихед – във вечния свят и съдния ден, вяра в предопределението на съдбата.

    Непосредствено след въвеждането на исляма в него се ражда сектантство и разцепление. Получава се конфликт по въпроса какъв да бъде принципа за овластяване на халифата – дали да се избира чрез избор, или по наследствено право. Същността на конфликта е от каква среда да се излъчи халифа – от родовата арабска аристокрация или от последователи от рода на Мохамед (Абубакар и Омар I). Хариджидите са първите, опълчили се срещу основната система. Признавали първите двама халифи, но не признавали третия – Осман, защото бил от рода Омая и защото той създава династията на Омаядите (650 – 661) Осман е ненавиждан, подкрепя всякакви действия свързани със свалянето от властта.

    Основния спор е около въпроса за избора на четвъртия праведен халиф. Първите трима праведни халифи са Мохамед, Абубакар, Омар I и Осман, който е убит от привърженици на Али Ибн Талиб.

    Муавия, наместник в Сирия, определен от Осман не признава избора на Али за четвърти халиф и започва война. През 657 г. при Сифин, на южния бряг на река Ефрат се състояла битката между Муавия и Али. В тази битка няма победители и победени, прекъсната е по религиозни причини с мирни средства. Интересен факт от битката е че губейки позиции, Муавия заповядал на войниците си да набият листове от Корана на копията си. При този акт войниците на Али се отдръпнали. Хариджите, разочаровани от постъпката на Али го раняват смъртоносно пред входа на джамията в Куфа през 661 г. Семейството на Али ( жена му Фатима – дъщеря на Мохамед и двамата ми сина Хасан и Хюсеин) не се примиряват със смъртта на баща си. Хюсеин обявява война на омеядите  през 680 г. в областта Кербала. В тази пустинна зона войниците на Хюсеин умират от глад. В тази битка Хюсеин е обезглавен на 10 октомври 680 г. и се подиграват с него в Багдад. Той е обявен за Велик мъченик за вярата. С това събитие се свързва денят за траур ашура – правят се церемонии, молитви,проповеди и се възпризвеждат различни сцени, свързани с драмата в Кербала.

    Шиитите са всички мюсюлмани, привърженици на Али, а сонизмът се основава на признаване на преданията за живота и делото на Мохамед. Така шиизмът и сонизмът се раждат от конфликта за бобрата за власт в халифата.

    Името на Осман в шиизма се превръща в табу. Шиизмът се сформира във времето от смъртта на Хюсеин да установяването на династията на абасидите (750 – 1258). Създават се основно доктрините на шиизма – обожествяване на Али и неговото потомство и овладяването по наследствен принцип- приемат се за законни наследници на Али. Шиитските имами (духовни водачи) са 12, първи от които е Али, а последния е дете, което изчезва и се възприема като месия. Следващата доктрина е специфичното тълкуване на суните – животът и делото на Мохамед. Шиитите вярват в завръщането на Мохамед Ал Каим (Марди – господар на времето) – митическа личност и скрит имам.

    През VIII и IX в. в шиизма се оформат две основни течения – исмаилизъм и имамизъм. Исмаилизмът е радикално течение, породило се във връзка с избора на седмия имам. За седми имам бил избран Муса Ал Казим (четвърти син на седмия имам Джефар Ал- Садък) – мислител, философ, основател на редица правила „Буйрук”.

    Това решение предизвикало силно възмущение от страна на шиитите, тъй като законно право имал първородние Исмаил Ибн Джафър. Според някои легенди бащата лишил първородния си син от власт, защото бил пристрастен към алкохола и имал лоши навици. Така привържениците на първородния син се разграничили от всички останали шиити и се нарекли исмаилити. Исмаил всъшност умрял преди баща си – 762 г. След смъртта на бащата бил признат за имам Мохамед – син на Исмаил, но той бил признат само от привържениците на баща му. Така се стигнало до решението, че за седми имам трябва да бъде избран Муса- Ал – Казим ( който бил посочен от Джафер).

    За кратко време исмаилизмът се разпространил из целия мюсюлмански свят. Той станал официална религия по време на династията на Фатимидите (910 -1171), основана в Северна Афрека от Обейдалах – исмаилит, който се обявил за потомък на Али и Фатима.

    Много съществено е значението на исмаилизма в историята на исляма в Азия. Тук той се появява през VIII – IX в. главно на територията на Иран и Средна Азия като реакция срещу сонитския ислям и неговите разпространители арабите. Иран до този момент е зороастрийски и бавно отстъпва на сонитския ислям. Назрява конфликт между шиити и сонити, и шиитите, обединени със зороастрийските общини предприемат борба срещу арабите, които въвеждат сонитския ислям. След завладяването на Иран от селджуките в началото на XI в. исмаилизмът се превръща в едно от крайните течения на шиизма. В края на XI в. исмаилитите създават държава с център Аламуд, която просъществува до XIII в. По време на селджукското господство исмаилитите въвели специален метод за укрепване на исмаилизма. Той се състоял в извършване на тайни индивидуални убийства на представители на селджукската власт, коята проповядвала сонитски ислям. Според част от ранните исмаилити имамите и главните пророци трябва да са по седем, затова Мохамед ибн Исмаил се възприел от тях за последен имам. Главните пророци са – Адам, Нух (Ной), Ибрахим (Авраам), Муса (Мойсей), Иса( Исус), Мохамед  Ал Каим Махди – седмия. Привържениците на това схващане са наречени ас`саба`ййиа – последователи на числото седем. В резултат на преследвания голяма част от исмаилитите намерили убежище в Сирия и Хурасан. Там те се разграничили от последователите на числото седем (кармати) и се обединили във фатимитски организации (в халифата Фатим). През X-XI в. тайните организации на фатимидите – исмаилити се разпространили навсякъде из Иран. Исмаилизъм се изповядва на много места като Индия, Пакистан, Иран, Авганистан, Сирия, Бирма, Китай и сред арабите на Персийския залив.