Животните в митологията на Япония

  •  

     

    Митологични образи на животнив “Коджики”

     

     

         Според японските легенди и суеверия много животни са считани за пратеници на боговете, като най-популярни сред тях са лисиците, белите, от които, служат на “инари” и са сериозно мислещи животни. Те нямат нищо общо с лудориите на своите диви братовчеди, изплъзнали се от теолозите и религиозните внушения, за да живеят буйно и весело в народното въображение. Като пратеници на божествата могат да бъдат споменати и свещените елени лопатари от Нара, които всъщност принадлежат на храма Касуга, но целият град е пълен с тях. Те имат комфортни жилища в парка край храма, но се ползват с пълна свобода и излизат на групи по близките шосета и улици, закачат се с пешеходците, надничат в джобовете и чантите им, понякога се умилкват, а понякога са заядливи и капризни при избора на лакомства. Не обичат да правят път на колите и въобще се държат така, сякаш съзнават, че са свещени.

         Също тъй разглезени са и маймуните от планината Хией край Киото. Понякога цели семейства маймуни излизат на шосето, подреждат се пред колата и позират за снимка. Освен тази маймунска колония в Хией, в Япония има още няколко такива резервата, а маймуните са смятани за пратеници на божествата от Касуга и Хие-джинджа.

         В продължение на дълги векове основен поминък, който давал препитание на населението на архипелага, било земеделието. Още от най-древни времена богатството на феодалите се измервало с количеството ориз, което давали земите им, а заплатите на самураите се изплащали или били пресмятани в ориз. Селските бунтове били наричани оризови бунтове. Оризът от векове е бил и продължава да бъде хлябът на Япония. Затова култовете и обредите, свързани със земеделския труд и преди всичко с отглеждането на ориза, са се разпространили навсякъде из страната и представляват онази най-важна ос, около която се върти дейността на много от храмовете. В повечето храмове фестивалът, наречен о-тауе-сай, е най-важният празник. Това е празникът на засаждането на ориза и той навсякъде протича много тържествено и богато.

         Божеството, на което се отдават почести, навсякъде се нарича “инари” (“раждащо ориз”). В народното въображение то е най-често от неопределен пол и с неопределена форма, представляващо синтез, олицетворение на онази животворна сила, която прави тъй, че полетата да раждат богато и хората да са сити. Често обаче то се оприличава с лисица, и то защото във всички храмове на “инари” на входа пред отделните параклисчета се поставят статуи на лисици, а в по-далечните времена в свещените обитатели са били държани и живи екземпляри. Разпространената днес представа за лисиците по-лесно въздейства върху въображението, отколкото неясните теологични обяснения.

         Според теолозите лисиците са само пратеници на божеството. А пък самото божество е същество от женски пол, което се явява под различи имена. Под името Тойоуке то е почитано редом сАматерасу в Исе-джингу, което е доказателство за високия ранг на божеството на добрата реколта.

         С храма Фушими, да кажем, е свързана една легенда, която обяснява близката връзка на “инари” с лисиците. Преди много, много години на хълма Фунаока в Киото живеела двойка много стари бели лисици. Козината на мъжката лисица била тъй ослепително блестяща, че приличала на гора от щръкнали сребърни игли. Лисугерът винаги пристъпвал с голямо достойнство и горделиво повдигал нагоре пухкавата си, сребриста опашка. Лисицата също била великолепен екземпляр, а на лисичето си тяло имала глава на кошута. Двете лисици имали пет деца, с които никога не се разделяли. В епохата Коин (810 – 823) цялото семейство напуснало хълма Фунаока и се запътило към Фушими. Пред храма всички паднали на колене и мъжката лисица произнесла реч:

         – О, велико божество! Макар да сме се родили животни, носим в себе си природна мъдрост. Искрено желаем да допринесем за мира и благополучието на този свят. Със съжаление обаче трябва да признаем, че нямаме такава възможност. О, велико божество! От дълбините на сърцата си отправяме към теб молба, да ни бъде позволено да станем членове на твоята обител, което ще ни даде възможност да изпълним пламенните си въжделения.

         В отговор на този призив светилището на храма се разтърсило сякаш от страшно земетресение. Разнесъл се тържественият глас на божеството, който идвал иззад бамбуковите завеси на светилището:

         – Достойна за похвала е молбата ви. Позволяваме на всики ви да останете тук и да служите завинаги в нашата света обител. Надяваме се, че с открито сърце ще съпътствате нашите поклонници, а също и другите хора с добра воля. На таб, лисане, заповядваме да служиш в горния храм и ти даваме името Осусуки. А ти, лисицо, ще служиш в долния храм. И нека отсега нататък Акомачи бъде името ти.

         След като изслушало божествените думи, цялото лисиче семейство дало десет тържествени обета, които сторго се спазват и от всички следващи поколения храмови лисици. Защото трябва да отличаваме лисиците, пратеници на божеството “инари”, от дивите лисици, които нерядко представляват опасност за хората.

         Тази легенда е опит за митологична обосновка на култа към лисиците. Етимологичен опит пък представлява твърдението, че уж едно от имената на “инари”, по-точно Микецу, понякога се пишело с йероглифи, означаващи “три лисици” иоттам тръгнало смесването на божеството с лисиците. Това твърдение е много наивно и би трябвало по-скоро да бъде обратното – че с йероглифите “три лисици” името Микецу било обозначавано именно затова, защото в най-разпространените представи това божество винаги се е свързвало с лисиците. Много по-правдоподобна е теорията, която твърди, че в отдавна отминалите времена, когато в Япония било пълно с диви лисици, тези животни често опустошавали реколтата и нанасяли на селищата големи щети. За да ги държат далеч от селата, жителите струпвали различни лисичи  лакомства и ги подреждали примамливо край пътя, в горите или на хълмовете. С течение на времето на тези места започнали да издигат и параклисчета с изображения на лисици, а тъй като подобни параклисчета били поставяни в чест на боговете на плодородието, и двата култа били включени в култа към божеството на реколтата. Във всеки случай от 8-ми век насам лисиците все по-често започват да се появяват в литературата и накрая стават най-популярните образи на животни.

         В преданията могат да се обособят няколко мотива, които постоянно се появяват, независимо от района или епохата. Главният сред тях е възникнал от убеждението, че лисиците могат да приемат различен образ, но, че най-обичат да се првръщат в прелестна млада жена, която носи различни нещастия на мъжете.

         Тайнствени, непостоянни, примамливо привлекателни, понякога отмъстителни и злобни, понякога добродушни и с ведро настроение, много набожни или пък развратни, те живеят във въображението на японците. Безброй много са митовете и сказанията за лисиците, както и местните версии на едни и същи предания, като те често се появяват и на театралния подиум във всички видове пиеси – във фарсовете “кьооген”, в популярните драми “кабуки” и “джьорури”, в тържествено ритуалните “но”.

         Почти толкова популярни във фолклора, колкото и лисиците, са “тануки” (енотовидно куче – nycterentes procyonides), а след тях – котките. Всичките те са надарени с вълшебна сила и сръчност в различните изкуства, с цел да измамят наивните хорица.

         “Тануки” е неголямо животинче, което прилича на борсук, с кафява козина, бяло коремче и пухкава опашка на черни ивици. Живее в района, който се простира от източен Сибир, през Корея и северен Китай до Япония. През деня обича да си поспи, а през нощта тепърва се развихря, лесно се опитомява, но, както казват, е много плахо.

         Трудно е да се каже откъде се е взело всеобщото убеждение, че по хитрост “тануки” не отстъпват на лисиците и че любимото им забавление е да хванат някого на въдицата си. Трябва обаче да подчертаем, че шегичките на “тануки” обикновено не са злобни, а най-често срещаните фигури на “тануки” го изобразяват като едно весело, охранено и доброжелателно настроено към хората създание. А в Япония може да наистина много такива фигури. Пред входа или вътре в магазините, ресторантите и кафенетата е застанало по някое “тануки”, изправено на задните си лапички, изпъчило угоения си, бял корем и с предната си лапичка кани посетителите да заповядат вътре. Понякога в друга лапичка държи бутилка саке. Често пъти тези фигури са с уголемени детеродни органи, което в известен смисъл свързва тези животни с култа на плодовитостта. Много популярни са изображенията на “тануки”, произвеждани в прочутите керамични фабрики в Шигараки. Освен тях и много други предприятия охотно произвеждат изображения на това животинче. Не по-малко са и народните скулптури от дърво и камък. Понякога те достигат до гигантски размери – нерядко до два метра. Това е доказателство за голямата им популярност.

         В местните поверия “тануки” най-често се явява в ролята на безобиден веселяк. Понякога обаче той става опасен. Може би, като се събере с лисиците, това му разваля характера, а може би понякога приема черти, които по традиция се приписват на някои котки. В един известен сборник японски приказки са влезли две мрачни истории. В едната от тях “тануки”, хванато от един дървар, изяжда жена му, а самото то за наказание бива удавено. В другата то постъпва подло със своя приятел лисан и това също не свършва добре за него. Най-известната легенда за “бумбуку-чагама” (вълшебният чайник) е много по-типична за веселия нрав на този герой.