Жюлиен Сорел и цената на амбициите

  •  

    Курсова работа

    На

     

    Тема:Жюлиен Сорел и цената на амбициите” („Червено и черно” от Стендал)

    Съвременник на романтизма, автор на два от най-значимите романи във френската литература на ХІХ век – “Червено и черно” /LeRougeetleNoir/ и “Пармският манастир” /LaChartreusedeParme/ Стендал се вписва сред именитите, пресъздаващи непосредствената социална реалност романисти Балзак и Флобер. Призванието му е обаче решително другаде. Във времето, в което писането става занаят Стендал,  макар че е изключително плодовит писател, си остава дилетант, който обожава литературата така както обича страстно жените и Италия.

           В натюрела на Стендал се вписват изключителната му енергия, обожанието на силните страсти, ужасът от лицемерието, неизчерпаемият стремеж към щастие и еготизмът /извеждането напред на собственото “аз”/. Към тези му качества бихме могли да прибавим невъздържаното му увлечение по шегите, по псевдонимите и преображенията на личността. Той смята, че не се вписва във всеобхватния конформизъм на своя век и предрича, че творбите му ще бъдат разбрани едва началото на следващия /ХХ/ век, когато ще бъдат високо ценени индивидуалната самобитност и свободолюбието. Стендал е всеотдаден на задълбочения анализ на интимната си същност.

    Когато говорят за други автори, някои писатели предпочитат да се ограничат върху творчеството им, художествените похвати, принципите на повествованието или дори само върху идейното им развитие. Руският белетрист, поет и есеист Иля Еренбург, живял от 1891 до 1967 година, е представител обаче на онази критическа школа, която се интересува повече от личната биография на един творец, от историята на възникването на една книга и от отзвука, който тя намира у съвременниците или у следващите поколения. Този метод не е непременно социологичен, но лежи в основата на така наречената импресионистична критика. Предимствата на такъв подход са навлизането в сферата на творческата психология, личното съпреживяване не само на произведението, но и на неговия живот във времето. Защото - по думите на Теренций Мавър - "книгите имат своя съдба, определена от читателите".

    Така и в есето си "Уроците на Стендал", включено в публикувания през 1958 година сборник "Френски тетрадки", Иля Еренбург размишлява главно върху съдбата на Анри Бейл, който през тридесетте години на миналия век пише множество революционни памфлети под измисленото име барон Стендал, и сякаш между другото създава романите "Червено и черно", "Пармският манастир" и "Люсиен Льовен" - последният незавършен. По онова време Анри Бейл бил на четиридесет и шест години. Бил вече напълнял, пуснал си къса брада; при ъглите на устата му се образували дълбоки бръчки, които придавали на лицето му тъжен израз. Боледувал и в продължение на една година направил шест завещания. Три години преди това го била напуснала жената, която обичал с присъщата си страстност - съпруга на влиятелен генерал. Стендал вече е публикувал няколко книги: "Животът на Моцарт", "История на живописта в Италия", "За любовта", "Расин и Шекспир", "Арманс". Ала съзнава, че още не е написал книгата, в която ще вложи изцяло себе си. Няма нито слава, нито пари. В парижките салони го знаят като човек с голям корем и твърде къси крака, който обича музиката, живописта и хаби хартията с никому ненужни разсъждения - споделя Еренбург.

    За Стендал-романиста най-важна е правдивостта на характерите, която зависи от множество точни душевни подробности. Френският текст на романа "Червено и черно" има седемстотин страници. В една-единствена страница се разказва за много съществени събития: Жулиен прочита писмото на госпожа дьо Ренал, бързо оставя Матилда, стига до пощенската карета и заминава за Вериер. Там се отбива в един оръжеен магазин и без да си дава сметка какво прави, купува пистолет. След това отива в черквата, вижда госпожа дьо Ренал, която се моли, и два пъти стреля в нея. Всичко това е разказано бързо, лаконично, като в работен сценарий. Не повече от сто страници с поразителна, ще кажа с математическа точност, показват как честолюбивата игра на Жулиен, решил да спечели сърцето на Матилда, се превръща в своеобразна любов.

    Въпросът за това, как авторът създава своите герои, е една от най-важните и най-неизследваните страни в психологията на творчеството. Едни читатели са убедени, че романистът въвежда в книгите действително съществуващи хора, като променя само имената, други мислят, че героите в романа са изкуствено създадени действащи лица, които отговарят на сюжета, на целта и идеите на автора, трети смятат, че посредством сложни наблюдения писателят намира някакъв концентрат, който е вече не просто действащо лице, а тип. Когато се запознаваме с многобройните изследвания върху "Червено и черно", виждаме, че Стендал е създавал героите си по различен начин, към някои от тях навярно могат да се приложат посочените от мене читателски съждения, но тези съждения не обясняват най-важното... Струва ми се, че героите на романа винаги са чудна сплав: много наблюдения се попълват от душевния опит на автора. Ние знаем жените, които е обичал Бейл, и по едни или други признаци казваме: спомнял си е за нея, когато е описвал госпожа дьо Ренал, или: взел е нейните черти за образа на Матилда. Но и тук са възможни грешки: една и съща жена е могла да помогне при раждането на двете толкова различни героини на романа... В романите си Стендал създава свят, който е реален, но съвсем не е копие на света, съществувал през 1830 или 1840 година.

    Стилът на Стендал рязко се отличава от стила на романистите по негово време; в своята оголеност, в промяната на ритъма, в стремежа си да бъде точен той се приближава към изискванията на нашата епоха. Стендал казва: "Човекът, обзет от чувство, случайно намира най-ясния и най-простия израз." У Стендал дългите отстъпления се редуват с напрегнат, отсечен диалог, вътрешните монолози - с политически документи, светските разговори - с тихи признания. Много преди социалните промени на XX век, преди машинизирането на бита, преди епохата, когато животът на всеки ще се окаже тясно преплетен с живота на стотици други, Стендал слага начало на оная форма на романа, която си представяме като съвременна: бързо пренасяне не действието от едно място на друго, промяна на ритъма, внезапно повишаване и понижаване на гласа..."

    Личната човешка драма, на главния герой в романа „Червено и черно”, Жулиен е художествен израз на основните тенденции в обществения живот на Франция в навечерието на Юлската революция от 1830. Творбата не случаино излиза същата година и се превръща в художествена хроника на социалните противоречия, довели до падането от власт на аристократичното съсловие. Стендал се интересува от социално-психологичните мотиви на съзряващият бунт в човешките души. За това говорят и преживяванията на неговия герой.
    Жулиен Сорел е син на беден дърводелец от малкото градче Вериер, но то може да бъде всяко провинциално градче, тъй като името е измислено от автора. Така мястото на действието, където са разгърнати по-голяма част от събитията в сюжетната хронология на романа, е не само условно посочено, но и типично обобщено. Съдбата на младия Сорел е въплащение на общото и типичното като историческа и екзистенциална перспектива за живота на цяло поколение. Това са млади хора, които нямат избор. Жулиен Сорел – също. Но той е горд, амбициозен, ясно съзнаващ духовното си превъзходство над другите. Вярва в своя успех, независимо от плебейския си произход и липсата на каквато и да било социална и обществена алтернатива.
    Той е пламенна натура. Надарен е с въображение и физическа красота. Твърдо е решил да се издигне в обществото, но съсловните различия му пречат. Първият случай, който му преодоставя животът, е да стане възпитател на децата на г-н дьо Ренал – кмет на малкото провинциално градче Вериер. Младият човек трябва да докаже значимостта на своята личност, да съдят за него според възможностите му и да го приемат като равен. Отхвърля съсловния предразсъдък за наследени или отказани по рождение възможности за развитие като отживелица. Човешката му гордост се бунтува и той се се бори за своето лично щастие. Животът му започва да наподобява бойно поле. Всеки ден сякаш влиза в сражение защитава своите принципи за хуманност и свободна изява на личносста. Разчита единствено на себе си. Желанието му да победи е равно по сила на човешката му гордост. Тя е неговият вътрешен мотив за действие. Самоанализира поведението си и прави равносметка на постигнатото, за което говори самият герой:
    „Аз спечелих едно сражение...”, „...ето ти още една победа.”
    Жулиен Сорел е наистина амбициозен млад човек, но той има богата и сложна душевност. Неравностойното му социално положение го наскърбява дълбоко и той е изпълнен със съмнение както към себе си и своте възможности, така и към всички заобикалящи го. Той не вярва в искреността и добрите им намерения. Затваря се в себе си и гледа с презрение на всеки, проявил по-голям интерес към него. Жулиен Сорел не вярва и на искрената и чиста любов на г-жа дьо Ренал, която го обича с неподправеността на първото истинско влюбване. В емоционалната връзка със съпругата на кмета героят открива възможност да унизи достойнството на уважавания общественик на Вериер. За Жулиен, уязвен от бедността си, г-н дьо Ренал е обществен враг и той трябва да бъде „победен”, като нарани личната му гордост. Това е нов вид „сражение” и „битка” за признаване на човешките му права. Но същевременно е и своеобразно отмъщение за отнетото социално щастие на неравнопоставеният и ограничен в перспективите си за развитие човек. Това всъщност е уязвеното самолюбие на героя, който се ласкае от възможността да отвърне с презрени на богатия, унизил го с високото си обществено положение, недостъпно за него – плебея. Водещ мотив в дадения случай е унизената гордост на бедния, без знатен произход човек.
    Жулиен Сорел решава да стане свещенник. Друг път за него няма. Изборът му е почти насилствено предопределен от обществото и реалните възможности за развитие, които му преодоставя. За героя няма алтернатива и той постъпва в семинарията на Безансон. Това е вторият важен етап от живота на Жулиен Сорел. Той знае, че семинарията е наи-голямото наказание за младия човек без социални перспективи. Цялото му човешко същество тръпне от невидимото зло, което разпъва душата, мачка гордостта и потиска пламенните желания. Условията за живот в семианрията са антихуманни. Единствената цел при обучението на семинарите е да бъде потистано и после отнето желанието за самостоятелно мислене. Човекът няма индивидуалност, той принадлежи на Църквата. Смирен и мъченически е външният вид на семинариста, но в душата му „жибее” Юда. Извършено е предателство спрямо личната му свобода и той „предава” душите на всички с лицемерието на мнимата благост и смирение на помислите си.
    За трети път животът на Жулиен Сорел променя своята посока. Той се озовава сред елита на парижкото общество. Поразен е от блясъка и разкоша, но и от безвкусието на аристократичното съсловие, или както Стендал пише:
    „Никога модата и красотата не са били толкова далеч една от друга.”
    Отново честолюбив протест обхваща душата на Жулиен. Гордостта не му позволява да понесе незаслуженото презрение на парижкия аристократичен елит, който се събира в салона на маркиз дьо ла Мол. И неговият личен секретар, току-що напуснал семинарията, се старае да заеме не отбранителна, а своя индивидуална позиция, с която да не накърни никого, но да опази своята чест. Това коства много усилия и дипломатически такт, но Жулиен успява – спечелва доверието на маркиз дьо ла Мол и не на последно място – любовта на неговата дъщеря Матилда дьо ла Мол. Тя открива зад дискретното, учтиво поведение на бащинския си секретар неговата истинска природа. Той е различен от останалите. Очите му горят със странен блясък, издаващ прикрити тайни страсти. Те говорят много повече и разкриват истинската човешка същност на Жулиен в сравнение с неговото премерено, наложено от етикета поведение. Матилда отива до край в своята любов като пожелава да се омъжи за Жулиен Сорел, пренебрегвайки съсловните различия. Това е истинско доказателство за искреността на чувствата й. Но романтичните пориви на сърцето са в контраст с реалните житейски обстоятелства. Маркиз дьо ла Мол, почти отстъпил пред настойчивото емоционално желание на дъщеря си и приел с много болка неравния брак, прави последен опит да научи повече за миналото на Жулиен. Испраща писмо до г-жа дъо Ренал във Вериер. Отговорът е потресаващ и той съдържа само хули и клевети срещу избранника на дъщеря му. Бракът на Матилда дьо ла Мол и Жулиен Сорел е осуетен. Животът им тръгва в нова, неочаквано трагична посока. В пристъп на неконтролируем гняв Жулиен, завърнал се в Вериер, стреля по г-жа дьо Ренал. Обвинен е в предомишлено убийство, макар че такова всъщност няма. Жулиен Сорел получава най-тежкото наказание – смърт чрез гилотиниране, защото има дързостта да наруши общоприетото, да пожелае човешко щастие, без да има аристократичен произход и родов герб.
    Това е престъплението на Жулиен Сорел. То е „непростимо” и заслужава единствено смъртно наказание. Протестът на несправедливо осъдения е протест на самия Стендал в романа „Червено и чено” срещу отнетата социална перспектива пред младото поколение във Франция през 20-те години на XIX век.