Жената и патриархалният модел

  •  

    Университет „Проф. д-р Асен Златаров”

    Гр.Бургас

     

     

     

    Курсова работа на тема :

     

    Жената и патриархалният модел

     

    Възраждането – покрай борбите за самостоятелна църква, светско образование и политическа независимост – е периодът на духовното усилие на българите да влязат в модерността. Това поражда и дебатите около мястото и ролята на жената в обществените процеси.

    В патриархалното общество жената е дискриминирана по дефиниция. Патриархалният модел лишава жената от възможност за активна изява в публичното пространство – тя остава зад стените на дома. От нея се изисква да може да меси хляб, да пере, да готви, шие и преде, да плете, да бъде добра майка и харна къщовница. От нея не се очаква да може да пише писма, да се изказва по политически и обществени въпроси. Патриархалното общество не оставя големи възможности на жената да отстоява себе си, собствените си желания и преценки. Мъжете са водещата фигура в семейството и обществото. Като „глави на семейството” важните въпроси ги решават те, участват в политическия и социален живот.

       Но от средата на XIX век насетне жените заявяват воля за социално присъствие и съдействие в процеса на учредяване на модерната публичност и в частност на литературната. Промените в българското възрожденско общество постепенно налагат фигурата на четящата и пишещата жена не само в рамките на дома и семейството, но и като социална роля, като присъствие в публичното пространство. Това е сравнително дълъг процес – от средата на 19. век до последното му десетилетие. Пишещата жена препоръчва себе си като образована, високоотговорна личност, самоналожила си да работи за духовно изтънчване и извисяване на своите сънародници и сънароднички. Българката обявява себе си като субект на промяна, търси чуваемост за женския глас и почит към родния език.

       Сред пишещите жени през Възраждането се открояват имената на Станка Николица-Спасо-Еленина, Елена Мутева (единствената жена в Одеския литературен кръжец), Карамфила Стефанова, Ирина Екзарх. Голям интерес има към нравственото издигане на жената, женските добродетели, модата, религиозното чувство и националната принадлежност. Стихотворението „Българка съм” на Карамфила Стефанова, е емблематично и намира завършек в стихосбирката „Българка” на Ирина Бачокирова. Това е и първата цялостна книга, която е написана от жена в българската литература, която излиза през 1890 г.

       В новата българска литература, истинското начало на литературното творчество, се поставя през 90-те години на 19. век с утвърждаването на първите значими поетеси – Мара Белчева и Екатерина Ненчева. Редом с поезията са и белетристиката и публицистиката - на Вела Благоева (авторка на първия политически роман в българската литература, „Процес”) и Екатерина Каравелова, две основни фигури в обществения и политически живот.

    През първата половина на 20-ти век статутът на пишещите жени се променя. Утвърждава се институцията на литературния салон като съществена част от литературния живот. Важен е салонът на Евгения Марс, писателка от Иван- Вазовото литературно обкръжение. През 1901 г. се създава Българският женски съюз, който се разцепва през 1903 г., поради опитите да бъде използван от социалистическата партия за свои цели. Ана Карима е авторка на редици прозаически произведения и драми. Появява се литературна периодика, ориентирана към женската читателска публика („Вестник на жената” ; „Женски глас”…). Жените се отличават и в литературната критика – Жана Николова-Гълъбова и др.

       През 1930 г. се създава Клуба на българските писателки.

       Първата половина на 20-ти век е време на утвърждаването на фигурата на пишещата жена в литературното и социокултурното пространство. През почти целия 20-ти век ярко присъствие дава Дора Габе,а през 20-те години изгрява звездата и на Елисавета Багряна. В края на 20-те и 30-те години, в полето на прозата, се утвърждават Анна Каменова, Санда Йовчева и др. Значимо е творчеството на Фани Попова-Мутафова, която утвърждава историческия роман в българската литература, заедно със Стоян Загорчинов.

    Дебатите за ролята и мястото на жените в обществото са свързани и с модерността на това общество. Важен става въпросът за външността на жените, поведението и облеклото им.

        В литературата през вековете дрехата има различно присъствие. Интерпретациите на мъжкото и женското облекло във възрожденската словесност явяват преплитането на модерни и немодерни аспекти на социалното поведение. Дискусиите около новите роли на жената, за мястото й в домашния и публичния живот явяват по-отчетливо възрожденското не/разбиране за и на модерните изисквания на времето, на представите за „ново” и „старо”, „свое” и „чуждо”, традиционно и модерно.

    Възрожденската словесност превръща модната дреха в тема и обект на интерпретации. Изявяващи се преди всичко чрез дрехата, модата е другото – фалшиво лице на цивилизацията. Развитието и оформянето на градовете в България през Възраждането неизбежно води и до възприемането и налагането на градския стил на живот. Селото , носител на традиционната фолклорно-патриархална култура, заема подчинено положение.

    Комедиите „Малакова” на П.Р.Славейков и „Криворазбраната цивилизация” на Д.Войников, са

    две драматургични произведения, в които темата за модата и модната дреха е водеща.

    „Малакова” е важно събитие в дневния ред на „високата” възрожденска литературна критика.

    Открит в непознатото, неидентифицираният обект докрай ще си остане онова, което не прилича на нито едно от познатите ежедневни потреби. Затова преди да го докоснат селските и градските обитатели на културното пространство на XIX век преминават през сложни узнавания, те го пипат, разгъват, чумосват, хвърлят. Пренесен от чуждостта и донесен в един селски дом, малаков пробужда тъмните инстинкти на човешката чувствителност.

    Особеност е-жените,които го носят – неизменно са непривлекателни. Жените, облечени в малаков са „маскари”, с деформирани пропорции. Външността на носителките на малаков е особено шокираща.