'Изворът на Белонога'- композиция на поемата

  •  

    изворът на белонога”-

    композиция на поемата.

     

    „Изворът на Белоногата” е най-хубавата и напълно завършена поема на Петко Рачов Славейков,появила се сравнително късно във възрожденската литература. За сюжет е взет мотивът от народните песни за любовта на двама млади, неразделни до гроб. В поемата е вплетено народното поверие за вграждане на човек или сянката му в основата на сграда, за да бъде здрав строежа. Този мотив стой в началото и края на поемата и затваря нейната кръгова композиция.

    „Изворът на Белоногата” е изградена от две основни части: фолклорно-митологична и диалога между Гергана и везира. Главна особеност на поемата е липсата на сюжетна връзка между двете части. Според Боян Пенев-„Липсва органическа художествена цялост” т.е. няма главен момент (кулминация) в зависимост от който да са всички останали. Според Пламен Пенчев-композицията е реализация на схемата: любовта сега и любовта в бъдеще. Тази схема е реализирана както на лексикално-семантично, така и на морфологично равнище. Използва формата разказ в разказ. Кирил Топалов разделя художественото време на реално-нереално, настояще-минало.Използвайки принципа на метафоричното сравнение, Славейков обръща вниманието на читателя към хубостта на Никола. Гергана, Никола, патриархалната идилия, вековечния ритуал на някогашния живот стават цената, жертвата на напредването. Мотивът за жертвите от неочакваните резултати на църковно-освободителната война, се разраства до размерите на т.нар. трагедия. По този начин се е получила оригиналната композиция на поемата, чийто сюжет е обречен от трагично-баладични мотиви, изправили ни лице в лице към неизвесността и необходимостта, чиято жертва става Гергана.

    В първата част на поемата си Славейков сестреми към фолклорна автентичност. Още самото начало отпраща към народнопесенната традиция и поставя в центъра на изображението образа на Гергана и извора, наречен на нейно име.

    В следващите седем стиха Славейков разказва за Гергана и Никола като ги сравнява с народнопесенната традиция:Гергана е „пиле шарено”,кротко агънце”,кат бисер между мъниста”, а Никола „вакло агънце пред стадо”. Тези сравнения разкриват физическата красота, но имат и друг митологичен смисъл. И агнето, и пилето са жертвени животни в обредната практика. По този начин е подсказан трагичния финал на поемата. Любовта между Гергана и Никола е честна, възвишена и вярна. Омаяни от щастие, двамата млади предизвикват негативното отношение на митичните същества, защото ноща е тяхна, а човешкото пространство е домът. Като остават до късно под небето, двамата млади вече са нарушили покоя на тъмните сили и Гергана усеща тяхното присъствие:

    ... звезди блещукат над нази,

    веди прелитат над нази,

    змееве, змейски духове

    и самодиви-нощянки

    ще видят, ще ни завидят.

    Самодивите, ведите, вилите помагат на човека в беда, известни са като лечителки, склонни са към побратимяване, дори и на съжителство с човека, но когато е нарушена нощната им времева територия, стават човешки врагове. Без да искат, увлечени един от друг, Гергана и Никола допускат още един грях в неподходящия час Никола моли за китка либето си. Гергана се опитва да поправи грешката:Късно е, либе, за китка", месечината си залезе, а петли не са пропели",

    Китка се дава за обич,

    кога се зора зазори

    в зори е китка кръвена,

    утре ти китка готова...

    Във фолклора мотивът за отмъщението на митичните същества няма никаква връзка с мотива за вграждането, но у Славейков това свободно композиране на мотиви добива висока художествена реализация.

    Везирът е един от централните образи в поемата. Разговорът му с Гергана е и средище, и кулминация на поемата. В критическата литература е прието, че везирът олицетворява господстващата турска власт, а Гергана е непокорна робиня. В конфликта между двамата е синтезирана идеята на поемата.

    За да има любов е нужна хармония. Хармонията е задължително условие и за най-тривиалната любов. Везирът е злата възможност за любовта на Гергана и Никола. Изпитанието, препядствието, което тази любов, трябва да преодолее. Затова разговорът между красивата девойка и необикновеният турчин в действителност носи семантичния и композиционен център на поемата. Славейков използва образа на везира като изключение от традицията на Възраждането:

    Той стои не като господар, а като участник в един спор;