Изборът да бъдеш хъш

  • ИВАН ВАЗОВ

    (1850 – 1921)

     

    Патриархът на българската литература Иван Вазов е роден в град Сопот в семейството на среден търговец. Родният му град е едно от ония будни търговско-занаятчийски  градчета, които оформят представата за българското в последния и най-ярък период от българското възраждане. По нрави и настроения семейството, от което произхожда е също представително за епохата и за българската душевност – едно многолюдно семейство на почтен и родолюбив търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархална сърдечност, уважение към религиозните и битовите традиции. Вазов завършва класното училище в Сопот. На 14г. започва да пише стихове. През 1866г. Минчо Вазов записва сина си в четвърти клас на централното българско училище в Пловдив. В края на 1870г. младият Вазов е изпратен в Румъния, за да практикува търговия. В 1875г. се завръща в родния си град и става член на революционния комитет. По това време, вдъхновен от патриотичния подем, който е обхванал народа пред Априлското въстание, написва програмното си стихотворение “Новонагласена гусла”. И това е мигът, в който се ражда народният поет Иван Вазов. 

    След Освобождението Вазов живее в Пловдив и участва в борбата за Съединението. Едно десетилетие след Освобождението поетът е отвратен от загубата на възрожденските идеали и забравата на подвига на борците за свободата на България. Така се ражда цикъла “Епопея на забравените” и повестта “Немили-недраги”.

    След 90-те на ХІХв. Писателят прави обект на своето творчество съвременността. Той разобличава покварата на Нова България. В някои разкази от това време проличава носталгията по отминалото патриархално време с неговите високи идеали – “Дядо Йоцо гледа” и “Една българка”.

    До кроя на живота си Вазов остава с широко отворени очи за проблемите на народа. Откликва на всички значими събития. Едва в края на живота си пише интимна лирика – “Люлека ми замириса”. Умира в 1921г.

    Изпълнено с много патриотизъм, творчеството на Вазов обезсмъртява историческия патос но предосвобожденската действителност и разкрива богатата съкровищница на българската  национална душевност.

     

    НЕМИЛИ- НЕДРАГИ

    повест

                  Делото на Иван Вазов се разгръща в много посоки, но има един стълб, около който то се гради. Това е осъзнаване на историческото ни битие – като душевност, като живот и традиции, като бит и морал. Неговата основна позиция е гражданска, патриотично-национална. Категориите за нравствено и безнравствено се проверяват от него чрез родолюбието.

    Иван Вазов преживява две епохи. Творческата му биография започва преди Освобождението. Съвременник е на Любен Каравелов, Петко Славейков и Христо Ботев. През 70-те години на ХІХв. В Румъния взема своето съдбоносно решение – захвърля търговските тефтери и слага начало на поетическото си “апостолство”.

    Повестта “Немили-недраги” започва да излиза в сп. “Наука” в 1883г., а през 1891г. е поместена изцяло в т. І на книгата “Повести и разкази”.  Исторически реалното време, отразено в творбата, обхваща 70-те години на ХІХв. До лятото и есента на 1876г. В своите лични отзиви за произведението си писателят споделя: “Това е едно точно описание на живота на хъшовете в Румъния, между които попаднах и аз. Младият поет Бръчков съм аз. Всички други също живи лица с измислени имена”.

                  Във времето, когато младият поет пристига в Румъния, българската революционна емиграция вече има очертан план.  1870г. в Букурещ е създаден Българският революционен централен комитет (БРЦК). Увлечена от идеалите на националноосвободителното движение, цялата патриотично настроена емиграция развива активна дейност в градовете Браила, Галац, Гюргево и Букурещ. Макар Вазов да не е взимал пряко участие в техните начинания, той се увлича от патриотичните идеи. Повестта “Немили-недраги” е отчасти автобиографична. Разказът израства от мемоарен материал – впечатления от патилата на бедни и бездомни хъшове. Вазов е писал творбата си с поглед към историята и с разбиране на човешката душа. Смисълът на повестта е в стремежа да се измери реалността с идеала. От една страна въвежда в големия свят на патриотичните идеи, а от друга разказва за човешки обикновеното, комичното и забавното. Комично и героично вървят заедно.

    Заглавието на повестта играе значителна роля за художественото въздействие на творбата. Съчетанието “немил-недраг” е популярно в българския език. То ясно разкрива идейния замисъл на автора – да обрисува живота на прокудените от родината си борци за свобода, които се скитат в чужбина. Ясно проличава и близостта с Ботевото стихотворение “На прощаване”. Вазов си поставя за цел да пресъздаде духа и атмосферата на една епоха, която противопоставя на своето следосвобожденско съвремие по нравствените ценности, съставящи същността на народа ни. Художественият образ на хъшовете е замислен като съсловна група от хора в чужбина, обединени от общи цели и идеали, но и от общи несгоди в живота – сред студенината на едно враждебно настроено към тях общество. За да изгради колективния образ на хъшовете, Вазов избира повестта като жанр, който със своя обем му дава възможност да щрихира отделните герои с основните им черти, проявяващи се в два плана: в дребножитейското, делничното, изпълнено със страдания и героично-романтичното, чрез което се разкрива готовността им за саможертва. Избраният жанр дава възможност на писателя да въведе детайли от обстановката, в която живеят героите и чрез тези описани да разкрие духа на времето.

    Идейно-емоционалното единство в “Немили-недраги” се изразява в посланията на автора. Така в творбата се очертава основната идея – хъшовете са мъченици, но настъпили часът за борба те се превръщат в герои, представящи достойно своя народ.

    Образът на хъшовете като мъченици е представен в І, ІІ, ІІІ, V, VІ и в ХІV глава. Героизмът им проличава в спомените им за минала слава (І глава), в съня на Бръчков (ІІ глава), представлението (ІV глава), където границите между въображаемия героичен и реалния делничен свят се заличават; подвига на Македонски (Х глава) и най-вече ХVІ глава, пресъздаваща българското участие в Сръбско-турската война. 

    Основен композиционен похват в повестта е противопоставянето на постъпки, на преживявания, на епохи: от делничното към възвишено-трагичното; от трагичното към комичното; от низкото към благородството на духа; от мъченичеството към героизма.

    Пресъздавайки част от националноосвободителните борби, Вазов отдава по-голямо значение на духовното израстване на българския народ в порива му към свобода, както и служенето на високи идеали, изискващи саможертва. Странджата издига високо идеалите на борбата пред другарите си и посочва смисъла на мъченичеството. Хъшовете осъзнават саможертвата като път към свободата.

                  Основен художествен похват при разкриването на образите е контрастът. Студ, мрак, пустота, призрачни очертания на уличните фенери, угнетяваща атмосфера – с тази въвеждаща картина Вазов показва мъченическия живот, на който са подложени хъшовете. Веднага следва картината на светещото прозорче на кръчмата на Знаменосеца, зад което героите намират светлина и за душите си. Студът по Браилските улици отстъпва пред топлината на кръчмата. Усещането за пустота и самотност се заменя с чувството за опора и сигурност сред тази малка сплотена общност.

    Надписите, украсяващи кафенетата, кръчмите и тютюнджийските лавки, държани от българи са дръзки предизвикателства срещу турската тирания. Те са своеобразен отпор срещу отчаянието и угнетението от принудителното бездействие. Вазов пояснява значението на понятието “народен” (“народен се наричаше там всякой българин, избягал от въжето…” с цел да противопостави на хъшовете всички онези, които се дистанцират от проблемите им, от опитите им да се включат в големите събития, отнасящи се до освобождението на Отечеството. Те са белязани с отрицанието на автора (началото на ІІІ глава).

    Идейно-емоционален център на повестта, който обединява различните епизоди е ІІІ глава. Речта на Странджата ясно очертава същността и смисъла на мъченичеството. Тя разкрива същността на Знаменосеца. Чрез този похват (речевата характеристика) авторът засилва идеализирането на героя.

    В повестта не може да се говори за главни герои, но все пак между всички се открояват Странджата, Македонски и Бръчков. Чрез техните образи Вазов постига обобщена представа за емигрантското общество като колектив с общи цели и идеали. В този смисъл Странджата въплъщава идеализираната представа за хъш – мъченик и герой. У него е заложено обединяващото духовно начало. Той е мярка за святост сред другарите си. В неговото минало и настояще няма тъмно петно. В V глава пред прага на смъртта образът му засиява с ореола на светостта, с трагичното извисяване над тленното, преходното у човека. Чрез двойката образи на Странджата и Бръчков се осъществява приемствеността в борбата, приемствеността на идеята за саможертва – “Помни Странджата! Умри за България!”