Иван Вазов – „Епопея на Забравените“

  • ИВАН ВАЗОВ – „ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ“

     

    Емоционално-патетичната прослава на най-бележитите личности и събития от епохата на Българското възраждане, съдържаща се във Вазовия цикъл оди „Епопея на забравените”, няма аналог в българската литература. Всяка една от дванадесетте оди Вазов създава по различно време, но в периода 1880 – 1884 г. Пет от тях – „Левски”, „Кочо. Защитата на Перущица”, „Бенковски”, „Каблешков” и „Братя Жекови”, са включени в стихосбирката му „Гусла” от 1881 г., а останалите седем – „Паисий”, „Раковски”, „Братя Миладинови”, „Караджата”, „Волов”, „1876” и „Опълченците на Шипка” – в „Поля и гори” от 1884 г. В личните си отзиви за своите творби пред проф. Иван Шишманов поетът споделя, че при написването на одите е бил силно повлиян от „тържествения, възвишения, философския тон” на Виктор Юго и от сведението в една руска книга за шведския поет Рунеберг, „написал цикъл оди за шведски патриоти”. Той изрично подчертава, че „най-прям повод да възпея „забравените” ми даде обаче Захарий Стоянов, който в един румелийски вестник бележеше по кой начин са загинали повечето от главните дейци във въстанието”. За пръв път именно Захари Стоянов вкарва в обръщение думата „забравени”, която Вазов цитира в изповедите си и която избира за лайтмотив на целия си цикъл оди. Събрани през 1911 г. от него под красноречивото заглавие „Епопея на забравените”, те вече придобиват точен и обусловен от времето и обстоятелствата обществен адресат.

     

    С този цикъл оди Вазов дава достоен отпор на забравата, която след Освобождението учудващо бързо сполетява героите и събитията от националноосвободителната борба. Народният поет не приема настъпилата подмяна на идеалите и на ценностната система на българина в следосвобожденска България и не може да се примири, че жаждата за материални облаги, службогонството и другите обществени недъзи хвърлят своята пагубна сянка върху току-що отгърнатите от времето славни страници. Това е една от най-решително отстояваните граждански позиции на Вазов, която той защитава в много свои произведения (да си спомним покъртителния финал на повестта „Немили-недраги”, за да се уверим в искреността и дълбочината на възмущението му от забравата на героите: „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин!”, но в „Епопея на забравените” Вазов воюва и срещу една друга, по-страшна от социалния контекст причина за повсеместната забрава – незнанието за извършените подвизи на хилядите поборници и техните водачи, които биха правили чест на всяка нация! Много лесно е да бъде забравено нещо, което въобще не е запомнено, защото е останало неизвестно или съзнателно омаловажено пред голяма част от обществото.