Интертекстуални връзки в лириката на Гео Милев

  • Курсова работа

     

    История на българската литература от Освобождението до Втората световна война

     

    Интертекстуални връзки в лириката на Гео Милев

     

    Гео Милев привнася в българската литература философията и естетиката на немския експресионизъм. Подобно на Пенчо Славейков и Гео Милев е от редките случаи в българската литература и културна история, в които имаме плодотворно и хармонично единство на ярко художествено творчество и теоретическа концептуална дейност. Със собственото си поетическо творчество той тласка българската поезия в руслото на модерните европейски тенденции. За първи път литературните процеси в България се развиват синхронно с тези в Европа. Епохата, сама по себе си е подчертано разнородна и  както Едвин Сугарев твърди: “Никога преди българската литература не е била толкова разнообразна, колкото в тези години...

    Специфично за естетиката на авангарда е отказа да се създават хомогенни творби, да се ограничава свободната игра със съдържания и форми, да се укроти динамиката на духа, който се проявява чрез асоциативни прескоци, фрагментарност, деформативност на дисхармоничното изкуство. Поражда се прословутото оварваряване, разбирано не само като естетически обект, но и като изказ. Стремейки се да се оттласнат от изящната словесност на непосредствено предхождащите ги символисти, както и от техния стремеж за постигане на музикалност, хармоничност в звученето на стиха, експресионистите извеждат на преден план ритъма, ударността. По този начин стиховете им често са накъсани, като дори графиката в творбите им се стреми да подчертае ритъма, да потърси някакъв вид предизвикателство. Експресионизмът е изкуство на провокацията, на стремежа за отхвърляне на общоприетото и познатото, на академичната завършеност и цялост. Фрагментът става обект на естетическо осмисляне, той е предизвикателство, активира съзнанието на възприемателя, за да го въвлече в света на художествената условност и да го превърне в част от нея. Естетиката на експресионизма, която заявява себе си не просто като бунтарна, а понякога дори като нихилистична, все пак опира върху една предходна културна традиция. Голяма част от авторите, въпреки подчертаната фаворизация на примитива, който единствен е в състояние, чрез първичната си мощ да обнови света, всъщност са твърде ерудирани личности, които сами търсят връзки и осъзнават себе си като последователи на редица предходни автори. Типичен пример за това е творчеството на Гео Милев изпълнено с множество интертекстуални връзки. Интерпретацията на неговия дискурс би останала непълна и повърхностна, ако не се коментират препратките към творчеството на различни творци от световната културна традиция, библейските и фолклорните първообрази, диалозите с неговите съвременници и официалния печат по онова време.

    Връзките между творчеството на Гео Милев и представителите на немския експресионизъм са толкова обширни, че през целия му живот, а и след смъртта му, Гео Милев е бил обвиняван в преднамереноподражателство, в заемки от немски поети, в епигонство и дори в плагиатство. Константин Гълъбов пише в статията си за цикъла “Жестокият пръстен”, че “... Гео Милев съчинителства понякога и доста ‘свободно” – смятайки понятието плагиат за литературен предразсъдък.” Този  коментар е безсъмнено породен отнещо често срещано в творчеството на Гео Милев, а именно активното използване на паратекста. Тази особеност прави впечатление, дори от пръв поглед,в стихосбирката “Жестокия пръстен”, изобилстваща от стихотворения с мото - от Верхарн, от Феликс Дьорман, от Саша Чорни. Стремежа На Гео Милев е да разчупи строежа на стиховете си, но и да даде насоки за тълкуването им на читателя, който трябва да бъде високо ерудиран, както е самия автор, за да разкодира смислите и фабулните предпоставки във всичките седемнадесет  стихотворения от “Железният пръстен”. Напълно неразбираемо би останало защо рицарят на свещения град нарича майка си “Сърдечна болка, а себе си “Съвършен глупец”,

    Аз се казвам Съвършен Глупец,

    А майка ми – Сърдечна Болка

    “Парсифал”

     

    ако не се познават творчеството на Карл Фолмюлер. С рефлексии са пропити всички стихотворения - “О дъжд, о дъжд” е вдъхновено от “Тихият град” на Карл Фрайхер. В друго стихотворение“В този час на вечерни измами” пък Гео Милев използва мотиви от “Какво обичам” на Феликс Дьорман, заради което отново е обвинен в плагиатство. Интересен е диалогът, който може да бъде открит  между стихотворението “Дневник” и “LaBelleDameSansMerciна Джон Кийтс. “Дневник” би могло да бъде и  своеобразна продължение на изповедта на “бледния рицар”, образ принципно нетипичен за творчеството на Гео Милев, от който той бързо се отказва. Личното нещастие на поета се оглежда в рефлексията от стихотворението с мото от Саша Чорни “Голова моя – темный фонарь с перебитыми стеклами”:

     

    ГЛАВАТА МИ –

    Кървав фенер с разтрошени стъкла

     

    Главата на Гео Милев е взривена на фронта и в буквалния смисъл, но той преосмисля своя собствен вътрешен ад и битието му се осмисля от непрестанния стремеж към висшия смисъл на Епохата, към скритата истина за Времето и едно метафизично и всеобхващащо “Днес!”

     

    Аз умирам под кота 506

    И възкръсвам в Берлин и Париж.