Император Юстиниан I

  •  

     

     

     

     

    Прародина на арабите е полуостров Арабия, който на езика на местните жители се нарича „Джазират ал-араб”. По-голямата част от това високо плато, чиято територия се равнява на ¼ от територията на Европа, принадлежи на пустините. От най-древни времена и до днес арабския полуостров се разделя на две ясно обособени части – крайбрежна, която се мие от водите на Червено море, Индийския океан и Персийския залив, и пустинната централна част Недж. В западна Арабия лежат обширните територии на Хиджаз („преграда”) и Йемен („страната отдясно”). Още от рано в Хиджаз бил развит градския живот. Там възникнали и първите по-значителни арабски градове, като Ясриб, Мека и Таиф.

    Йемен, наричан още „Щастлива Арабия”, се славел с богатствата си и плодородните почви, което създавало възможност за интензивно земеделие. Една от основните култури, отглеждана още в древността, била кафето. На югоизток е разположена страната Оман – изобилстваща с плодородни земи и многобройни пристанища по бреговата ивица. Оттам тръгвали прочутите арабски лотсмани, като имената са вписани в историята на мореплаването. До Персийския залив се простира страната Бахрейн или Лхаса – родината на пирати и ловци на морски бисери.

    Най – характерната област на полуострова е централната, в която е разположена голямата пустиня Недж. От край време този негостоприемен район бил обитаван от чергарски пустинни племена – бедуини (хора на пустинята), които се занимавали предимно със скотовъдство. Безводието ги принуждавало често да сменят местожителството си, при което едно от главните им препитания бил грабежът на търговските кервани. Когато силните горещини изпепелявали растителността, те се отправяли към граничните райони на пустинята и там прекарвали до началото на зимния период.

    Бедуините които станало по-късно ядрото на ислямската войска, живеели на родове начело с главатар, наречен шейх. Извън лова и грижите за стадата, бедуинските родове извършвали чести нападения срещу съседните племена, заграбвали стадата им, а понякога и жените и децата им. Сигурен източник на доходи било т.нар. „покровителство” – насила придобито право на охрана на преминаващите през пустинята търговски кервани. Докато в Недж поради особените климатични и терени условия родовообщинните отношения се запазили дълго, то в другите райони на Арабия се създали условия за по-организиран обществен живот. През античността в Южна Арабия възникнали три царства – Минейско, Сабийско и Химяритско. Разцветът на тези древни царства се дължало предимно на богатите почви и на доходоносната търговия с Индия и Сирия. Около V век от н.е. в Химяритското царство проникнали юдаизмът и християнството. За известно време царството било в подчинение на Аксум (Етиопия), но с помощта на Персия етиопците били изгонени. Вместо освобождения обаче Персия натрапила своето господство, което ликвидирало независимостта на южните араби.

    Северна Арабия под ръководството на две силни династии – Лахмениди и Хасаниди, се образували две воюващи помежду си държави, които търсели подкрепа от Персия и Византия. Последната покровителствала повече Хасанидите, които от рано приели християнството и трайно отседнали в Палестина и Финикия. През 529г.

     

     

     

     

     

     

    император Юстиниан I назначил един от арабските хасанидски предводители за наместник с титлата „фирарх” и „патриции”. Към края на VI век в резултат на продължителни вражди двете северноарабски царства загубили политическата си независимост. Към началото на VII век по-голямата част от северноарабските племена се занимавали с номадско скотовъдство като отглеждали главно камили, кози, овце, коне. Пасищата били родово владение, а животните, робите и поземлените участъци, били индивидуална собственост. Земеделието в северните части, доколкото било развито, било оазисно. Подобно на Йемен и по западния бряг на Арабия минавал важен керванен път от Йемен през Хиджас към Сирия. Завладяването на Йемен от Иран нанесло сериозен удар на търговията и в тази част на полуострова, тъй като иранските шахове се опитвали да отклонят търговията за Византия през своите земи.

                  Важно място в търговията заемал град Мека, разположен в областта Хиджаз. Жителите на града се занимавали с търговия, занаяти, скотовъдство. Тук се намирало арабското светилище Кааба. То привличало много богомилци от различни части на Арабия.

                  Населението на другия голям град в Арабия – Медина, се състояло при арабски племена, които изповядвали юдаизма, а също и от две езически племена. Противоречията между Византия и Иран довели до две последователни завоевания на част от Арабския полуостров от страна на Етиопия и Иран. Двубоят бил спечелен от Сасанидски Иран, вследствие на което търговските пътища от Червено море били преместени през Персийския залив и територията на Иран. Това довело до дълбока криза в арабското ощество в началото на VIIвек.

                  Религиозния живот на арабите преди исляма. Историческите данни и археологическите разкопки показват, че преди Мохамед арабите били езичници политеисти. Те почитали едно мъжко божество в образа на Луната и едно женско , олицетворявано от слънцето. В много отношения първобитната арабска религия кореспондира с древновавилонските божества Ищар, Сина и Макру. Основна черта на религията на пустинните племена бил култът „бейтел” („жилището на Бога”) – култ към светещи камъни, два от които са запазени и до днес в светилището на храма в Мека.

                  Силно разпространение е получил култът към мъртъвците. Смятало се, че дълго след биологичната смърт покойниците „запазват душата в тялото”, поради което близките им се стремели да им покажат своята привързаност и готовност да изпълнят обета си към тях. При почти непрекъснати войни между племената кръвната мъст била възприемана като религиозно задължение, отколкото като удовлетворение за нанесени щети. Тя стояла в основата на примитивния морал и религиозните вярвания до появата на исляма. Често преследвана глада, бедуините считали девойките на племето за „излишни уста”, които умъртвявали, като ги заравяли живи в земята. .при всичката суровост на нравите тъкмо бедуините станали създатели на поезията и литературата в ранноарабския период. От северните диалекти се създал класическият арабски език, на който по-късно бил написан Коранът, това бил международният арабски език през VII – XII век. Мохамед игнорирал литературните опити на пустинниците. Неговата монотеистична проповед намирала повече слушатели в града, отколкото сред

     

     

     

     

     

     

     

    бедуините набожници.

                  Възникване на исляма. В края на VI I и началото на VIIвек арабското общество било напълно разединено. Царствата на Севера и Юга вече не съществували, а враждите на номадите в Недж се задълбочавали с нарастването на населението. Демографския прираст изправял арабите пред дилемата за оцеляването. Необходима била организация – религиозна и политическа, която да обедини многобройните племена и да ги изправи срещу силните съседи на север за завоюване на жизненонеобходимите територии.  Център на общоарабското обединение станал Хиджаз. Един от най-развитите райони на Арабия с традиционно земеделие по бреговата ивица и организиран градски живот, Хиджаз бил и център на широка търговия средище на единствения общоарабски култ към храма Кааба в Мека. По време на ежегодните празници в Мека от всички краища на полуострова се стичали богомолци поклонници, които общували помежду си, разменяли стока и информация, войните се прекратявали и се сключвали примирия. Всичко това не убегнало от погледа на проницателния арабски водач Мохамед. Той бил потомък на стар курейшитски род от Мека, твърде обеднял и западнал сед ранната смърт на баща му. Младият Мохамед прекарал нерадостно детство и юношество, като слугувал на богатите си роднини. Този епизод от неговия живот имал съществено значение за оформянето на социалните му възгледи, а до голяма степен вдъхновили някои от идеите му при създаването на ислямската религия. Около 610г. Мохамед изготвил основните принципи на новата религия и започнал да я проповядва сред тесен кръг от слушатели. Самото название на новосъздадената религия „ислям” („покровителство”, „подчинение”) навежда на главната теза за единобожието. Положително тя била взаимствана от разпространеното в Мека християнство и юдейство. Своите религиозни възгледи Мохамед се осланял на „Свещеното писание” – еднакво признато от юдеите и от християните. Човечеството, гласяло учението на Мохамед, познава пет велики пророци: Адам, Ной, Авраам, Мойсей и Христос. По тази причина християните и юдеите били считани от него за „хора на писанието”, т.е. не съвсем чужди на исляма. Въпреки синкретизма ислямската религия съдържа твърде оригинални, самобитни елементи, които я представят като качествено ново религиозно учение. „заблудата” на „неверниците” идвала от това, че те не виждали в лицето на Мохамед последния и най-велик пророк, изпратен от Бога (Аллах), за да предаде своята воля на хората. Първите последователи, които чули „откровение” на Мохамед, се организирали в община, наречена „мюсюлман” („общество на вярващи”). Думите на пророка били записани на палмови листа, камъни и кости, които след това се четели речитативно, а след смъртта на Мохамед били записани в Корана.