Има ли консерватизъм в 'История славянобългарска'

  • Eсе по Български консерватизъм през XVIII – XIX век

    Има ли консерватизъм в

    ,,История славянобългарска’’?

     

    Терминът ,,консерватизъм’’ и самата му употреба в историографията на Българското възраждане не е достатъчно точна, поради неясните квалификации на политическите направления в българското националноосвободително движение.

    Проблемите, които настъпват в българското общество през първите десетилетия на 18-ти век, довеждат до възникване на националноосвободителната идеология.Това е естествен процес, свързан с промените в начина на живот и със заобикалящата ги среда. В своята ,,История славянобългарска’’ Паисий успява да отрази новия, незабелязан от неговите съвременници процес на обществено развитие, новите елементи, новите сили в българското общество, успява да види и новите насоки в историческото развитиена българския народ и да набележи задачите, които стоят пред него.

    Консервативните идеи за възстановяване на българската държава са резултат от консервативната същност на нашия национализъм. Той е идеологически обоснован от Паисий Хилендарски. До Освобождението близо 90% от българите живеят в селата. Селото винаги е крепост на традиция, на консервативния дух. Като истинска институция на българския консерватизъм е селската община. Дълбок и здрав консерватизъм характеризира и градкият живот, защото занаятчийството е целокупно свързано с консервативните еснафски организации. Паисий използва това и се стреми да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ.В своята история той се обръща към всички-към простите орачи и копачи, бедните технитари и българските търговци. Никъде в своето изложение не противопоставя тези групи на българското общество. Симпатиите му са насочени и към хората на земеделския труд, които по негови думи са незлобливи, гостоприемни, простодушни, и към занаятчиите и търговците. Паисий умело доказва, че всички категории от българския народ имат право на отделно съществуване наравно с останалите народи и никой българин няма основание, да се срамува от името и езика си. Когато се заражда процесът на формирането на българската нация-през 18-ти век, за Паисий е важно да премахне намесата на чуждите асимилаторски домогвания и да призове всички българи към общо сплотяване в името на върховните интереси на народа. Той се обръща към селяните, занаятчиите и търговците, дори и към тези търговци, които се гърчеят, като ги разобличава, но в същото време и спори с тях и ги увещава да не се увличат по чуждия език, а да обичат, изучават и уважават своя. Съдържанието на същинската част на Паисиевата история представлява ярко изложение на историческото минало на България в духа на съществуващите тогава историографски традиции. Той се обръща към миналото като го идеализира и героизира народа ни, за да докаже правото му на съществуване, развитие и бъдеще. Светогорецът интерпретира величието на нашата държава през средните векове в подсилен романтичен и националистичен дух. Той се стреми да събуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. Паисий пръв долавя и дава ярък израз на процеса на зараждането на българската нация, като със своя труд допринася за развитието на този процес. Той посочва трите основни задачи, които стоят пред българския народ за неговото сплотяване и изграждане: борба за самостоятелна църква, развитие на българската национална просвета и борба за извоюване на политическа независимост. С тези разсъждения Паисий логически чертае политическата програма на новата епоха, която се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на робството и да се осигурят условия за нейното бъдещо историческо развитие. В политическо отношение акцентува главно на националното обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческите традиции.Той мотивира и защитава идеята за духовно обособяване на българите чрез отхвърляне на църковната опека и гръцкото културно влияние в българската духовна йерархия.Паисий засяга и темата за историческото право на българите на държавно обособяване. ,,История славянобългарска’’ е емблематичен текст в който се утвърждават ключовите понятия за националната ни идентичност: народ-език-отечество. Историята на Паисий се появява във време, когато чуждото владичество отдавна се е превърнало в даденост, навик, инерция. Поколенията наред са родени и живели в робство, без да знаят кои са, от къде са дошли, кои са били техните прадеди, далечните им предходници. Светогорецът призовава към ,,възкресяване’’ на паметта на миналото и поука за неговите достойнства. За да защити и утвърди идеята за превъзходството на българското, Паисий борави с историографска и народнопсихологическа аргументация. Паисий извисява не само историческия, но
    и нравствено – етичния облик на родното и го одухотворява чрез възхищението си. Изказът е доминиран от хиперболите и превъзходните степени на сравнение. В така очертаната градация на полемични средства за въздействие и разнообразни доказателства кулминационен е библейският аргумент, според който българската простота и незлобливост са съизмерими с тези на свещени фигури от Светото Писание. Така чрез словото, което обединява високите октави на възхищението и прославата с гневни интонации на разочарованието и гнева, Паисий прибавя поредните щрихи не само към своя духовен портрет, но и към този на опонентите си.

    Без да създава нова идеологическа система, Паисий успява да долови трепетите на буржоазната епоха, да преработи през патриотичния си дух идеите на новото време, да направи от тях знаме за нацията. В този смисъл неговата идеология, мироглед и политически концепции имат буржоазен характер. Неговият мироглед отразява дълбоко потребностите на общественото развитие. В ранните зори на Българското възраждане, когато социалната диференциация е още недостатъчна, когато българското общество изпитва гнета на робството, когото националното чувство доминира над класовото, пробуждащият се буржоазен национализъм отговаря на интересите на цялото общество и представлява могъщо оръжие на национално ниво. Тогава и буржоазната идеология на Паисий се превръща в национална, в идеология на цялото общество в начеващата борба за духовно и политическо освобождение.

    Паисий Хилендарски е изразител на коренните интереси, на стремежите и настроенията на селяните, на занаятчиите и търговците, на патриотично настроената част от зараждащата се българска буржоазия. По времето на светогореца най-важната задача е да се съдейства за формирането на зараждащата се българска нация, за нейното утвърждаване и затова той се обръща със страстен призив към всички българи да обичат своя език, своя род, да се гордеят със своето славно минало и да вярват в бъдещето. Дарявайки на българина познания за миналото му, Хилендарският монах му връща чувството за национално достойнство и гордост и го подтиква към дългия и сложен процес на национална идентификация. Така книгата на възрожденеца – синтез от историческо повествование и актуално публицистика, се превръща в емблема на възраждането и ново начало в духовното развитие на българите въпреки робството. По този начин Паисий прави първите наченки на консерватизъм в българските земи.