Идеал и действителност в поезията на Димчо Дебеляно

  • Курсова работа

    на тема:

    Идеал и действителност

    в поезията на Димчо Дебелянов

     

    В началото на ХХ век младата българска интелигенция усеща своята дезориентираност и безпътност. Идеалите са заявени по различен начин, но обещания за духовно спасение и изход не са дадени с категоричност. Писателите от този период се противопоставят на непосилната реалност  чрез метафоричното и трансцедентното, и се опитват да разкрият съкровените човешки чувства  и универсалните кодове за разбирането на света. Чрез набори от символи и средства те обвързват екзистенциалните преживявания на личността с външния свят.

     

    Този начин за възприятие на света най-ясно се вижда в творчеството на Димчо Дебелянов. Поетът вплита преживяванията на лирическия си герой в контекста на социалната среда. Душата му е терзана от невъзможността да се постигне единство между идеал и действителност, между минало и  настояще. Стиховете на поета са разпокъсани между тъмна реалност  и желанието за завръщане в Райската градина. Двойнствеността на стиховете му напомня Яворовия начин на съчетаване  и поляризация („Две души”). Не само човешката душа, но и всеки образ в лириката на Дебелянов има свой антипод. Най – често срещаните противоположни двойки са: град – природа, минало  - настояще,  забрава – незабрава и желанието за щастие и неговата непостижимост, поради социалния ред или личните способности. Невъзможността в съчетаването им в едно цяло в света на Дебеляновия човек е основният проблем в творчеството на поета символист.

     

    В стиховете на българските модернисти от началото на миналия век, градът е образ с раздвоена характеристика. От една страна той е аналог на самата социална действителност, но от друга се уподобява в психоаналитичен план с лоното с утробата на майката. Спомените, който Дебелянов споделя със свои приятели, подсказват с какво вълнение той е очаквал преселването на семейството си от провинциалната, малка Копривщица в големия Пловдив. Едновременно с това поетът и в лирическите си изповеди не пропуска да изрази разочарованието си и съкрушените си надежди. Динамиката на живота, духовните изкушения, които предлага големият град са в контраст с патриархалното монотоние на Копривщица; в сравнение с нея Пловдив изглежда почти център на националния културен живот. Биографите на Дебелянов не пропускат да споменат  колко мизерно е било съществуването на семейството в Пловдив, за да обосноват конфликта между мечти и реалност.  Всъщност в лириката на поета, градът най – малко е изобразен като територия на социалната йерархия или като реалистична визия на социалните конфликти. Той е психологическо пространство, реализиращо вътрешните конфликти на лирическия субект, т.е. той е част от душата му.

     

    Независимо от известни конкретизации на образа на града: „тояскърбен град,/ единствен дом на мойта скръб бездомна” („Пловдив”), „град огрешен и позорен” („Миг”) и т.н., градът в лириката на Дебелянов е преди всичко една субективна,екзистенциална територия. Образът му се характеризира художествено единствено чрез възприятията на лирическия Аз, а те са подчертано индивидуални и емоционално мотивирани. В стиховете на поета градът най-често е изразен като лабиринт. Това подтекстово внушение се формира чрез образа на черните стени  и сенките. От психоаналитична гледна точка лабиринтът се свързва с душата на човека и с неговия път на индивидуална реализация. В древногръцката митология достигането до центъра на лабиринта и изправянето пред Минотавъра е подвиг, но в субективен план този подвиг е наказание. Показателно е, че лирическият герой на Дебелянов по- скоро се лута в страничните ходове на лабиринта град, но не смее да се изправи лице в лице в реалната си същност. В стихотворението „Спи градът” той бяга от спомените за миналите дни, когато е отказал да приеме обичта на любимата. Лирическия герой на Дебелянов няма за цел да стигне до центъра на лабиринта, защото се бои да се изправи срещу самия себе си и да направи необходимите изводи. От една страна духът му повелява да търсиабсолютните измерения на обичта, но от друга телесността го изкушава със своите природнижелания. Споменът за отвергнатата земна любов преследва (като Минотавър) лирическия Аз в неговите безкрайни пътувания из лабиринта душа.

     

    Градът традиционно е територия на социалната реализация. Чрез подвиг или грях, или чрез двете едновременно, човекът трябва да се впише в живота на обществото, ако иска да бъде личност. Модернистичното светоусещане на Дебеляновия лирически човек принципно отхвърля традиционните изкушения на социалната реалност, която се оценява като тленност. Срещу града, като социална територия, лирическия Аз противопоставя душевния си свят, свързан с търсенето на идеални ценности, с амбицията за познаването на многообразието и многопосочността на вътрешния космос. Макар да презира земните изкушения на общественото битие, лирическият Аз изпитва и определен страх от тях, от примамливата им сила. Ето защо той предпочита да избяга от тяхната социална територия и да се отдаде на търсенето на духовната извисеност. За героите на модернизма това посвещение много рядко се съпътства с усещане за щастие. Вътрешната драма се поражда от самосъзнанието, че човекът е безсилен да прозре глобалните истини на битието. Затова съществуването му винаги има характеристиките на гранично състояние.