Христо Смирненски

  • Христо Смирненски  1898 - Кукуш, Македония - 1923, София    - Родът на Смирненски е от град Измир - Турция, където открай време са живели всякакви народности. Гръцкото име на Измир е Смирна и затова Христо Измирлиев "става" Христо Смирненски. По време на Междусъюзническата война 1913 г. Кукуш е опожарен, семейството се преселва в София и заживява в най - бедния квартал - "Ючбунар" - точно там Христо вижда ужасяващата мизерия, в която живеят социалните аутсайдери. Този беден квартал превръща Смирненски в поет на града и симпатизант на левите идеи, намерили почва у нас най - вече след войните.

    1922 - излиза стихосбирката му "Да бъде ден!"   

    18.VI.1923 - умира от туберкулоза

    ИСТОРИЧЕСКА ОБСТАНОВКА  Христо Смирненски започва да твори около и по време на Първата световна война - време, характеризиращо се с обществен хаос в Европа и олевяване на масовото съзнание. След войната светът на капитала  е превърнат в развалина, без да бъде засегната същността му. Това с пълна сила се отнася и за България, която след три войните се превръща в страна на резки социални контрасти. Няма вече майка родина, има  държава мащеха. Това довежда до промяна на културната ситуация в България – символизмът навлиза в дълбока криза, възникват нови ляво ориентирани модернистични течения – експресионизъм, футуризъм, пролеткулт. Всички те предлагат нов поглед върху действителността, различен от този на символизма, който не може да удържи на динамичната историческа обстановка. Новите творци обявяват гласа на тълпата за върховен глас в историята, а яростния й гняв – за силата, която може да преустрои света.

    ПОЕЗИЯТА НА СМИРНЕНСКИ  На границата между тези исторически и културни епохи творчеството на Христо Смирненски показва как  поетическата традиция  до този момент може да бъде обогатена  с нови образи, теми и идеи. Поезията на Смирненски е поезия на градската мизерия, нищета и смъртта, но и на огъня, бунта и революцията. Чрез единствената си стихосбирка “Да бъде ден!” Смирненски не се вписва изцяло нито едно литературно направление и все пак можем да го определим като ПОСТСИМВОЛИСТ.

    С творчеството на Христо Смирненски в българската поезия се появява образът на "ние"  - това са бедните, онеправданите,  множеството, тълпата, която вече излиза на улицата и заявява волята си да  разруши стария свят и да съгради нов. 

       Дълбоко хуманистичната идея олицетворява вековния човешки стремеж към справедлив социален ред,  равенство,  право на свободен труд и творчество. Тези ключови ценности определят облика на Новото време (20 век)..

     

    1. Тематичен кръг: Героите - жертви на несправедливия живот - "Цветарка", "Старият музикант" и цикълът "Зимни вечери".

    2. Тематичен кръг - Представата за катастрофата - спасение и за участниците в нея - тълпите- "Да бъде ден!", "Ний",  "Юноша"

    3. Тематичен кръг - Реалните резултати от катастрофата спасение - революцията в Русия и Германия - "Йохан"

     

    " СТАРИЯТ МУЗИКАНТ" - ЕЛЕГИЯ

     

    Все там до моста приведен седи,

    тегли полекичка лъка,

    а над главата му ревностно бди

    черната старческа мъка.

     

    Героят седи под моста унижен, оскърбен и ограбен от живота и въпреки че носи инструмент за радост и веселие – цигулка,  изглежда най – тъжният и самотен човек на света. Трагичната му съдба разкрива социалната обреченост на човека от социалното дъно.

    Бурно край него живота кипи

    в грижи и горести вечни

    и пъстроцветните шумни тълпи

    все тъй са зли и далечни.

    Представата за духовната и социалната му отчужденост е внушена чрез контраст между него и града. Цигуларят се е затворил в себе си, а  тълпите са шумни и пъстри; той е стар и немощен, наоколо животът кипи.

    Привечер. Спуска се траурен здрач,

    ситен снежец завалява,

    спира цигулката горестен плач -

    стареца немощно става.

     

    И прегърбен той пристъпя едва,

    спира се тук-там и стене,

    шепнат му злъчни, невнятни слова

    зимните вихри студени

     

    Там - от скованата в мраз висина -мигом през тънкия облак

    хвърля му поглед печална луна,

    фосфорно бледа и обла.

    Симетрията между зимния пейзаж и музиканта налага идеята, че както природата умира, така гасне и животът на цигуларя. Зимните вихри шепнат неразбираеми слова, музикантът е съвършено изолиран от този свят; бледата луна безстрастно го наблюдава, а на него като че ли вече му е всичко безразлично; зимната вечер настъпва, настъпва и краят на живота на героя. Несретникът е на границата между настоящето и отвъдното и сякаш нито животът, нито смъртта го искат.

     

    А зад гърба му пристъпя Смъртта,кървава и многоръка,

    и по цигулката старческа тя

    тегли полекичка лъка.

     

     

    В тази зловеща обстановка появата на Смъртта  дава знак на стареца, че е време да изсвири последната мелодия в своя живот преди Абсолютния край. Затова поемането му по улицата символично наподобява  устремяване към Смъртта -  основна посока на човека в елегиите на Смирненски.

     

     "ЦВЕТАРКА" - ЕЛЕГИЯ - разработва мотива за жената жертва и       нейната неизбежната духовна смърт.

    Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

    като теменужен остров в лунносребърни води,

    и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

    се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

     

    В “Цветарка” човешката обреченост е разкрита чрез отношенията на девойките с града, тълпата и природния свят. Красотата на витошкия пейзаж поражда внушение за обречеността на героинята. Неин израз са топящите се в “болка безнадеждна” “бледи есенни звезди”. Смирненски вплита в природното описание основния мотив на елегията – за метаморфозата на прекрасното в града хищник. За разлика от символистите естетизацията на пейзажа в поезията на Смирненски не е самоцелна. Тя служи за контраст - в случая с образа на града.

    И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

    хиляди души разбити – глъхне празничния град

    и под лунно наметало с шепот странен той разказва

    повестите безутешни на вседневен маскарад

    Той наподобява чудовище, което унищожава жертвите си. Градът е свърталището на Злото - “гранитна пазва”, в която потъват невинни души, а  животът в него е измамен и фалшив -  “вседневен маскарад”.

    А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

    ето малката цветарка бърза от локал в локал,

    де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

    и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

     

    С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

    между масите пристъпя и предлага плахо тя:

    златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

    и усмивката смирена по рубинени уста.

     

    Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

    като черни пипала се плъзгат погледи отвред

    и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

    че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

    Цветарката продава красиви цветя, но никой в каменния град не се интересува от тях, а от нея. Погледите на посетителите върху нейната “цветна" младост подсказват, че момичето няма бъдеще в грешния град – то ще бъде похитено и осквернено. Това трагическо предсказание на поета разкрива идеята му, че каменният град е не само лишен от живот, но и лишава от живот своите обитатели.

     И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

    гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

    понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

    и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг

     

    Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

    светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

    а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

    хиляди души разбити – дебне каменния град.

    Гибелта на прекрасното в свърталището на Злото е неизбежна. Очевидно потъпкването на моминската невинност на цветарката е въпрос само на време, след което тя ще потъне в тъмните лабиринти на града и ще бъде погълната от града - хищник.