Христо Фотев

  • Поезията на Христо Фотев съчетава истинското възхищение към красотата и дълбоката мъка от гибелта на мечтите.Напрежението между тези състояния представя света на неговото творчество и осмисля битието и човешките ценности – преходни и вечни. Любовта и смъртта като две от темите в лириката на Христо Фотев, преплитайки се една с друга, оформят темата за волната, нетленна и безгранична душа, рееща се във висините, освободена от тленното и мимолетното, повърхностното. В поезията на Христо Фотев всички негативни чувства, мисли, цели са превъзмогнати от вярата в чудото, което не отминава героя.

    В стихотворението на Христо Фотев По-леко и от въздуха...”материята и духът не са две взаимоизключващи се понятия, дори напротив - той търси начина чрез едното да достигне до другото, като не се нарушава хармонията . Съществувайки обвързани една с друга, тези величини правят пътя на лирическия човек значим. Всичко, до най-малките подробности, се възприема чрез сетивното.Чрез образността на своето творчество поетът рисува човешкия живот, давайки му от най-нежните и меки до тъмните и наситени цветове на своята творческа палитра.

    В началото на творбата лирическият герой е изправен пред дилема.Тя е породена от въпроси, които всеки човек си задава,замисляйки се за живота си и изборите, които трябва да направи.  Достигането до духовните измерения на съществуването е цел за аз-а. Началото пренася във вътрешния свят на лирическия човек и рисува  въображаемата  картина на пътешествие на душата . Сравнителните степени внасят категоричност.Апосиопезата в първия стих води към усещането за волността и непринудеността на мечтите. След това се поражда проблемът, свързан със суровата действителност, и се осъзнават разликите между реалното и желаното.Местоимението „своята” като определение за душата създава усещането за героя като господар на живота си, интересът към вътрешното, духовното го разкриват като търсач на истинското си аз.Той търси начин да погледне в себе си, прекрачвайки границите на осъзнатото.

    Инверсиите във втората строфа,освен за благозвучието на стиховете,допринасят и да се усети озадачеността на аз-а.Първият  реторичен въпрос представя момента на избор, лирическият субект се опитва да открие кои са ценностите,  които го правят значим за другите и за самия себе си.  Използва глагола „принадлежа”, за да разграничи материалното от духовното, защото е устремен към вътрешния си свят и търси неговите измерения . Той насочва мислите  и терзанията си към вечните въпроси за началото и края,което показва, че не се е откъснал от света. Въпросите  за принадлежността доказват отговорността на човека пред живота и вярата  в мисията, която трябва да се изпълни от всеки. Когато смисълът на живота се губи, смелата личност трябва да избере предизвикателството, да приеме истината и да действа дори ако трябва да мине и през смъртта. Следват отново въпроси,но този път аз-ът няма отговор за тях.Дълбочината на лутанията градира и думите „нощ” , „смърт” показват горчивината и безнадеждността, смесени със страдалческата  решителност за действие. Усещането е за края на болното тяло, а душата е в борба със себе си за живот. Повторението на ”без” и възклцанията рисуват картината на решителност и твърдост пред смъртта.Фалшивото е пренебрегнато и омаловажено от аз-а,той търси директния контакта с „противника” . Повторението Без секунданти! Без сълзи! Без драми!”  градира драматизма. Безглаголните изрази акцентират върху вечния сблъсък между тленното и нетленното. Героят не се страхува, готов е да поеме по нов път, знае, че той е необратим.Чувствата на героя вече са преосмислени. Липсват „позите”,които са нещо повърхностно, характерни за заобикалящия го свят, заменени са от душевната драма на героя: