Християнството в южна Арабия, Антиохия и Египет през ранното средновековие

  •  

           Християнството е монотеистична религия, която носи името на своя основател и обект на религиозно почитание Иисус Христос. Това е най-голямата религия в света с около 2,2 милиарда последователи (през 2008 година).Християните вярват, че Иисус Христос (също Исус Христос) е Месията и поради това го наричат Иисус Христос (ст.гр. — Спасител и Помазаник). Християнството е преобладаваща религия в Северна Америка, Южна Америка, Европа, Филипините, Океания и големи части от Африка. Християнството нараства бързо в Азия — особено в Китай и Южна Корея. Също популярността му нараства в северната част на Африка

    Християнството възниква в Палестина около 30 г. от н.е. като подразделение на юдаизма върху който се поставят основите то и споделя с юдаизма много от свещените си текстове — най-вече еврейската Библия, позната на християните като Старият завет. (Някои учени асоциират с юдаизма и други източни култове, като например иранския митраизъм или култа към египетския бог Озирис.) Тъй както юдаизма и исляма, християнството се класифицира като религия, произхождаща от Авраам (в исляма Ибрахим) поради централното място на патриарха в трите религиозни традиции.

    С името „християнин“ (ст.гр. Χριστιανός) първо са наречени последователите на християнството в град Антиохия, както е записано в Новия завет в книгата Деяния на апостолите, глава 11, стих 26 (съкр. Деян. 11:26). Първото записано споменаване на термина „християнство“ (ст.гр. — Χριστιανισμός) е от Игнатии Антиохийски.

    Първоначално християнството се разпространява бързо както в Палестина, така и в северна Африка, Мала Азия, Близкия Изток и европейските земи на Римската империя — там главно чрез апостол Павел.

    Християните са преследвани от римляните до налагането на християнството като имперска религия (наравно с езичеството) с Медиоланския едикт от 313 г. на император Константин.

    За разпространението на християнството неоспорим принос има Константин Велики-римски император управлявал от 280 до 337 год. от новата ера. Несъмнено без неговите действия пътят на християнството нямаше да бъде същият. Преди неговото управление християните и тяхната църква са подложени на гонения. Императорът добре разбирал, че трябва да се бори, както за териториално и административно единство, така и за духовно единение на поданиците си. Това единство можело да се постигне само чрез налагането на единна религия. В тези времена новата религия –християнството набирала все повече и повече привърженици сред народните маси. Освен това християнството можело да закрепи императорската власт с възгледа, че както на небето има един Бог, така и на земята трябва да има един владетел. Нещо повече, християнската църква притежавала много богатства, които държавата можела да използва. А за в бъдеще църквата щяла да става все по богата и влиятелна.

    За да изпълнява новата си изключително значима функцията е  било необходимо да се изяснят и уеднаквят някои получения в новата религия.  Трябвало да се спрат разногласията в църквата предизвикани от арианството (христологически възглед преобладаващ преди IV век всред множество християни, чийто основоположник е теолога Арий ).Така през 325 год. император Константин свиква малоазийският град Никея Първият вселенски събор който осъжда на Арий и поставя началото на важни традиции в църковният животлНа Никейският събор е приет така нареченият Символ на вярата –документ който съдържа всички християнски догми и е задължителен за всички вярващи, а онези които отказват да го изпълняват са обявени за еретици.

     

     

     

     

            На прехода от античността към средновековието философското творчество на гръкоезичния свят представлява твърде пъстра картина. Въпреки резервите на някои изследователи може да се каже, че философията на IV-VII в. Е непосредствено продължение на късноантичната философия, от която се заимстват понятийният апарат и терминология. През III-IV в. Все още се срещат епикурейци, но те не се занимаватс философското твоечество и са ,общо взето,малобройни. Едно наблюдение върху философските изяви на ранно византийския период ни кара да мислим за решителен отказ от старите материалистически традиции. Дискусията протича изцяло в сферата на идеализма и до колкото хората от това време мислят философски,то те мислят с категориите на неоплатонците. Философията на ранновизантийския период се развива във време , когато се развихря религиозната борба между отделните изповедания. Отиващото си езичество продължава да опонира на християнството. То се внедрява в концепциите  на гностическите и хилиастическите ереси, от чиито позиции се противопоставя на официалната църква. Така арианството застава срещу Никейската ортодоксия, несторианството – срещу ефеската , а монофизитството – срещу халкедонската оптодоксия. Всички по свой начин оспорват авторитета на църковната доктрина. Класическите тенденции не биха срещнали никога толкова благоприятни условия във Византия , ако достойнството на античната култура не се разглеждаше като престижът на римската църква като имперска. Философията на IV – VII в.е безспорно продължение на късно античната, ето защо като илюстрация ще бъде полезно да спрем вниманието си върху някои от по-известните и представители.

    Самата църковната организация в Антиохия е съградена от Ап. Петър (Евсевий Кесарийский, свт. Иоанн Златоуст, блж. Иероним, свт. Лев I Великий).Неговото епископство продължава около 7 години, след което той поставя за епископ св. Евода, а според други източници св. мч. Игнатий Богоносец.Едно от важните достижения на духовния живот в Антиохий от ранния период на Църквата е било монашеството. Отличителен белег на монашеския живот от указания период е  проповядването на езичниците и активна благотворителна дейност. През V в., обаче, се засилва тенденцията към аскетизъм и възниква т.нар. стълпничество – усамотяване на отшелника на стълб или висока планина. Най- известния аскет от това направление е бил прп. Симеон Стълпник († 459),, който и до днес е олицетворение на антиохийската святост. 

     Наред с аскетизма в първите векове в Антиохия съществува и т.нар. е Антиохийска богословска школа  (+312),, която способства за систематизация на догматиката в християнското учение и оставя богато литературно наследство. От Антиохийската Църква са произлезли светите подвижници и защитници на Православието: св. Йоан Златоусит (вж. роден в Антиохия), преп. Йоан Дамаскин – богослов, който систематизира християнското учение на вярата, църковен писател и защитник на иконопочитанието, преп. Иларион Велики ((+ ок. 371) – основател на монашеството в Палестина и първи наставник на антиохийските монаси и др.

    Южна Арабия.  Съществуват държавни образувания като Минейско царство , Хадрамаут. Основно през тези земи макар и отделени от Средиземно море, се осъществява активна търговия с ценни стоки като подправки и други. Хората живеещи в този район са езичници с наченки на монотеизъм към бог Рахман. Но започва проникване на юдаизъм , който бързо печели много поклонници. От IV век получава и разпространение на християнство. Били са създадени три епископски средища  от Теофил Индиец във градовете: Зафар , Аден и трети който обаче не е обозначен но се знае за него , че се намира на персийския залив. Важен град по онова време станал  и Наджран . Там били изградени множество манастири. Самата християнизация по тези земи ставала с активната подкрепа на Византия и посредничеството на Етиопия. В началото на VI век цар на Химяритското царство станал  Яфур които бил про византийски настроен и про християнски което обаче не изключва той да е бил християнин. Под натиск на опозицията бил свален от власт през 516г. от Нувас представител на упръвляващата династия. Нусав и неговия пълководец Йазан унищожават абисинския гарнизон в столицата Зафар и започват открито да водят анти-абисинска,анти-византийска и най-важното анти-християнска политика , подкрепяйки юдаизма в страната и перскийското политическо влияние. Източник на тези събития е “Книгата на Химяритите – сирийски историко-мартирологически, запазен в яковски ръкопис.Други източни са “Мъченичеството на Аретас”, “Житието на св. Грегенций”и други.

       Нувас използва факта, че Абисиния е във война с Адулис, за да отхвърли за да отхвърли абисинското влияние. Абисиния е християнска страна много силно свързана с Византия макар и в страната християните да не са мнозинство.