Хектор и Андромаха

  • Хектор и Андромаха

    1)Една сцена в шеста песен на "Илиада" е символ на тази цивилизованост - срещата на Хектор с Андромаха при Скейските порти. Искреността на разговора е нещо естествено - във времето на поета елийската жена се радва на свобода, каквато няма по-късно дори в класическа Елада.
    Като скулптурна група застават Хектор, Андромаха и слугинята с малкия Астианакс в ръце. Събира ги взаимната загриженост. Хектор се вглежда в детето, усмихва се, Андромаха заплаква и улавя съпруга за ръката. Жестът е крайно пестелив. Обърнал се към детето, Хектор забравя Андромаха. Поема сина и го целува. С пожеланията, които изказва за бъдещето му, той издава историческия смисъл на своята обич. Хектор вижда в сина си бъдещия цар на Троя, онзи, който ще изрази в своята личност достойнството и силата на града, той обича в своето дете народа си. Тази. сцена става народен символ.
    Това не означава, че в нея липсва обикновената бащина обич. Именно тя придава на епизода плаютичност и красота, това почти символично движение на детето от слугинята през бащата към "уханните пазви" на майката. Но силата на епизода иде не само от общочовешкото и вечното, а и от конкретно-историческото. Понеже личността Хектор е идентична с първородния син на троянския цар Приам и следователно с щастието на родината, неговата обикновена бащина обич става идентична с надеждите и целите на държавата.
    Още по-очевиден става този психологически механизъм в отношението на Хектор към Андромаха. Хектор само я погалва. Той го прави, защото се нажалява. Измъчва се донякъде от противоречието на чувство и обществен дълг. Боли го за съдбата на Андромаха, това че може би ще остане вдовица, но го е срам да стои далече от битката. Мъчи го мисълта за робската участ на Андромаха. Предпочита да не доживее момента, когато някой ще каже, като я види обляна в сълзи: "Туй е жената на Хектор, който бе първи в боя." Обичта на Хектор говори изцяло чрез неговата войнска чест. Той обича преди всичко жената на Хектор, на онзи Хектор, на когото е задължен да служи като на изразител на Троя и нейния народ.
    За същото говори и обичта на Андромаха към Хектор. Тя го моли да остане зад градската стена, да пази живота си, защото без Хектор за нея е по-добре да не живее. Загубила е всичките си близки, той й е всичко. Тия думи не са само израз на привързаност, а действително съдържание. Андромаха обича Хектор, защото чрез него тя става личност, обича го не като индивид, когото по своя воля може да напусне.
    Къде остава общочовешкото в тяхната обич? Отстранихме го, за да подчертаем историческото. Иначе те съществуват неотделимо. Хектор обича Андромаха с рядка за епоса духовност. (Това се доказва в контраст с любовната сцена между Парис и Елена в същата песен.1) Хектор ще изпита жал най-вече за нея. Той беседва с нея като с равен. Погалването, този на пръв поглед пестелив жест на привързаност, от антична гледна точка е дори разточителен. Най-после цялата пластика на епизода изразява рядка духовна емоция, която звучи всеобщо и надвременно като химн на съпружеската обич.

     

    2)Срещата между Хектор и Андромаха протича на фона на първата голяма бойна сцена в Илиада". Предхожда я двубоят между Парис и Менелай, нарушеното от Атина примирие(IVпесен) и сеещите смърт победи на ахейския герой Диомед. При такава напрегната обстановка на бойното поле Хектор се връща за малко в крепостта. Разбрал, че богиня Атина желае гибелта на Троя, той кара майка си и троянските жени да извършат ритуални обреди и да молят богинята за милост. Иска да намери и давърне на бойното поле внезапно изчезналия оттам Парис, но се сблъсква с уплахата му. Заедно с това се надява да зърне за малко поне семейството си любимата Андромаха и свидната им рожба, но не ги открива вкъщи. Чула за загубите на троянците, Андромаха отива към голямата крепостна кула над Скейските порти. Двамата се срещат пред вратите, откъдето Хектор трябва да излезена бойното поле. Сцената на срещата им е изпълнена смного драматизъм и топли човешки чувства, изказани с безмълвен жест. Андромаха притичва и пресреща Хектор. Той се усмихва, загледан безмълвно в детето". Срещата е ненадейна за Андромаха. Тревогата и радостта й избликват в порой от сълзи. Тя иска да задържи по-дълго съпруга си и хваща ръката му. Жестът й е пестелив, но в него тя влага и обич, и нежност, и грижа. Едва тогава Андромаха се обръща към съпруга си свободно, като равен с равен. Сцената е много показателна за обществения статут на жената по времето на Омир. Искрените думи на Андромаха изразяват това, което я плаши най-много ужасната мисъл за гибелта на Хектор. Тя предчувства тази гибел. Познава лицето на войната, видяла е смъртта на баща си и братята си, причинени от Ахил. Говори за убиеца на близките си, като използва обичайните постоянни епитети богоравен", бързоног", божествен", без да отрича жестокостта му. Това е в духа на епическата традиция, но можем да видим и друго уважението към достойния враг, както вI песен го изразява Ахил към Хектор. Нищо добро не очаква Андромаха от един живот без Хектор. За нея той е всичко татко, майка, брат, съпруг. Тя става личност чрез него. Опитва се да запази живота му, като му предлага да брани крепостта отвътре. Хектор отклонява предложението. Чувството за чест и достойнство не му позволява да избяга от битката. Славата му го задължава да бъде пръв сред троянци. В това отношение Хектор е типичен епически герой. Той е единствен защитник на Троя, първороден царски син. Победите му са победи на всички троянци, в него е събрана надеждата на цяла Троя и той не би могъл да се държи недостойно. Всяка проява на страх от негова страна би донесла срам за всички. Дълбоко в душата си Хектор предусеща падането на Свещената Троя" и искрено страда със страданието на обречените. Не допуска, че е възможно да бъде жив, когато това се случи. Твърдото решение да изпълни воинския си дълг предполага саможертвата му. За него изборът е само един да умре достойно. Това,което измъчва най-много Хектор, е съдбата на Андромаха. Ако Троя падне, тя ще бъде робиня. Ще бъде отнета свободата й и над нея ще тегне нечия принуда. Съзнанието, че няма да може да й помогне въпреки днешната си слава, прави Хектор трагически герой. Той разбира своята безпомощност и това като че ли още повече го кара да се стреми към бойното поле. Предпочита смъртта пред робството. Най-голяма радост на Хектор е роденият в обсадената Троя син Скамандър чедо обично на Хектор, подобно на ярка звездица". Всички троянци го наричат с любов Астианакс цар на града. В това проблясва плахата им надежда за щастливо бъдеще. На Скамандър по право се пада царската корона след Приам и Хектар и на троянци им се иска да вярват, че ще доживеят неговото царуване.

    Когато гледа сина си, Хектор забравя всичко друго, дори Андромаха. Протяга ръце да го вземе, но детето раз-плакано се гушва у дойката, изплашено от бойните доспехи на баща си. Невинният жест на детето за миг разведрява натежалите от грижа родители. Воинът Хектор полага на земята шлема си, за да може бащата Хектор да целуне детето си. Красива е сцената на воинът, издигнал в ръце своя невръстен наследник желан бъдещ цар. Тази сцена се е превърнала в народен символ. В нея бащината любов се слива с любовта към народа.

    С гореща молба се обръща Хектор към боговете да дарят на сина му мощ, сила и храброст, по-големи от неговите. Мечтае за величие на сина и народа си. Това го кара за миг да забрави войната. Към нея го връща усмивката през сълзи на Андромаха. Хектор я забелязва и, обзет от жал, я погалва. Жестът му, необичаен за Античността, издава възвишена съпружеска любов. Казва й успокоителни думи, но самият той не е спокоен. Измъчва го противоречието между обзелите го чувства и неотменния обществен дълг. Андромаха разбира съпруга си и се съгласява с него. Лее горестни сълзи, но не го спира. И двамата стигат до мисълта, че не може да съществува семейно щастие без мир в родината. Каквато съдба има Троя, такава ще имат и те, нейните жители. Примирен, Хектор дава кураж на Андромаха да понесе съдбата, решена вече от боговете. Щом не може да избяга от съдбата си, човек трябва да следва дълга си.