Хамлет - анализ на проблемите в творбата

  • Хамлет

    1. Творческа история

    -сюжет – не е оригинален, а заимстван; в основата му стои един разказ на Саксон Граматик, датски летописец, живял през ХІІ век; в летописа се говори за подобно братоубийство, при което съпругата на убития се оженва за убиеца; в груби линии сюжетът на летописа и трагедията е сходен; в основата е залегнала темата за кръвното отмъщение, нещо типично за Шекспир; успоредно с изясняване на човешките взаимоотношения, авторът поставя въпроса за лицето – за същността на краля; кръвното отмъщение е само формалната страна на сюжета, а всъщност всичко се издига до по-задълбочени истини.

    2. Действието накратко:  Сюжетът се разгръща в 5 действия по следния начин:

    I действие – 5 сцени          III действие – 4 сцени         V действие – 2 сцени

    II действие – 2 сцени         IV действие – 7 сцени

    3. Конфликти:  Конфликтът в трагедията:  “В “Хамлет” е особено очевидно, че конфликтът между Клавдий и Хамлет представлява първият, но не най-главен пласт на трагедията - твърди Аникст. - Драматическото действие с гради около тези две лица. В трагедията преди Шекспир с това вероятно се е ограничавало всичко. Пък и как е могло да бъде другояче в една трагедия на отмъщението: борбата се сътояла в това, кой кого ще надхитри и унищожи - кралят-злодей или принцът-отмъстител. Шекпир създал странна трагедия на отмъщението - в нея отмъстителят не бърза да отмъщава и не защото му пречат външни обстоятелства, а поради дълбоки вътрешни причини. Същият изследвач навлиза със следните пояснения в двата типа конфликт, вътрешният и външният, в тази трагедия: “Престъплението на Клавдий е нравствена язва, която е заразила цялата страна. Това разбира не само Хамлет, но и другите персонажи, отчасти дори самият Клавдий. Всеобщата поквара поставя пред героя въпроса за природата на човека и той губи вяра в оптимистичния идеал на хуманизма, че човек  по начало е добър. Трудността на задачата изисква от Хамлет да осмисли пътищата и целите на отмъщението. На тази почва възниква разминаване между мисълта и волята, между желанието и действието. Стремейки се да се ръководи от разума, Хамлет обаче действува импулсивно и неговите необмислени постъпки създават за Клавдий възможност да намери съюзник в борбата против принца, което става непосредствена причина за смъртта на героя.   Хамлет съзнава непълноценността на своята личност, разбира  опасността от вътрешно раздвоение. Той разбира, че не само порокът, но дори и един малък недостатък, една слабост петнят човека. Използувайки похвата на драматическата ирония, Шекспир понякога поставя в изказванията на персонажа мисли от общ характер и отначало изглежда, че те имат чисто външен смисъл, докато фактически засягат същността на действието.” /стр.468/.      Хамлет разширява задачата си - той трябва не само да отмъсти, но и “да намества навехнатата става на времето” /І, 5/. Значи същността на конфликта е в това, че страда цялото общество или, по-точно, държавата…Истинският конфликт следователно тук не се изчерпва с борбата между персонажите. Външният конфликт преминава във всеобщ конфликт на основните човешки ценности: любов, дружба, вярност. С най-голяма сила той се разкрива пред нас в борбата, която се води в съзнанието на Хамлет…Същността на трагедията е именно в духовната разтревоженост на Хамлет, която отразява идейната криза на хуманизма.” /стр.308 - 309/

    Хамлет – външен конфликт

    Хамлет/двора – различен начин на мислене; Хамлет/света, в който владее неправдата на по-силния, потъпкването на законите, безочието на властта; идеалът на Хамлет е човекът като венец на природата, носител на човешкото благородство, хуманност, целеустременост, чувство за чест и достойнство

    Колизия между обективния обществен свят и субективния свят и съзнанието, че злото е всесилно

    Хамлет – вътрешен конфликт

    Стремеж към отмъщение, но липсва знание за постигане на оптимално решение. Борба между самия него и различните му мисли.

    “Разглобено време! Жребий мой проклет

    та аз ли трябва да го сложа в ред!”

    “Без бряг е времето, о скръбен дял,

    нима аз бих го в брегове сковал!”

     

    “Толкова много престъпления ми предстоят, че аз нямам мисли да ги обхвана, нямам въображение, за да им дам образ, нито време, за да ги извърша!”

    “Нито един човек не ме радва!”

    Извод: Драмата на Хамлет не е трагедия на един принц, който иска да възвърне бащиния си престол и да накаже узурпатора, а огромна човешка трагедия на възвисяващия се благороден самотник срещу мрачното общество. Тук има борба не между дълг и чувства, а борба между различни чувства и мисли, различен интелект, различна човешка философия.

    4. Философски прозрения на твореца

    Не може да става и дума за радост и за вяра в доброто начало у човека при усещането за гнилост и гибел, което предизвиква обстановката в Елсинор, пренаситена със злодеяния, измени и нравствени падения. Това усещане се чувства в цялата трагедия и е обобщено в уж случайно изтърваната от Марцел реплика: „Да, има нещо гнило в Дания!” Въз¬питаният в духа на хуманизма Хамлет изживява дълбок душевен потрес, защо¬то за твърде кратко време се сблъсква със злото във всички негови измерения: убийство и братоубийство, прелюбоде¬яние и кръвосмешение, предателство и съучастничество - волно или неволно - в престъплението. При това носители на злото се оказват хора от кръга на най-близките му - родният му чичо, собстве¬ната му майка, любимата девойка, някои от приятелите му от детските години. Сблъсъкът със злото, което го преслед¬ва и атакува от всички страни, отнема радостта му от живота и погубва идеа¬ла му за човек. Още в началото на тра¬гедията, при първите му реакции от из¬вършеното престъпление, Хамлет тър¬си връзката между него и всеобщата поквара и насилие в заобикалящата го действителност, благодарение на ко¬ято то е извършено. Разочарованието го води до прозрението, че Дания е един затвор „и то образцов, с безброй килии, клетки, ями”. Нещо повече, трагизмът му на хуманист, принуден да живее в едно дехуманизирано общество, се изразява и в представата му за света въобще ка¬то за „една запусната градина”, попадна¬ла в пълната власт „на туй, що е трънак и плевел сред човешкия род”. С отчаяние и погнуса е изпълнено неговото възклицание:

    Как чужд, безсмислен, плосък ми се вижда
    тоя свят с нравите му! Пфу, че гадост!

    Да бъдеш или не - туй е въпросът.
    Дали е по-достойно за душата
    да понесеш камшиците, стрелите
    на бясната съдба, или да се
    опълчиш сам срещу море от мъки
    и да им туриш край?

    Така започва прочутият Хамлетов монолог в едноименната Шекспирова трагедия и той е най-дискутираният от литературните критици художествен текст в западноевропейската литература. В него Шекспир поставя най-същностните, глобални проблеми, свързани с морала в човешкия живот. Реторичните въпроси на Хамлет са не само негово лично търсене на истинската философска същност на живота, но и неразрешени от човечеството нравствени проблеми, опиращи винаги до едно: вечната борба между доброто и злото. Тази борба е и основният идеен замисъл, който Шекспир закодира в образа на датския принц. Хамлет е трагичен в борбата срещу злото, защото е самотен. А неговата самотност е резултат от сложната му духовна нагласа, от задълбочения му философски начин на световъзприемане, от прозренията му за ужасяващата морална деградация сред човечеството в глобален аспект.

    Макар и твърда, добродетелта
    пак бива прелъстена от греха;
    и в сладострастие, когато пламне
    дори блестящий ангел - той отвръща
    се от божественото свое ложе
    и цял жадува низост.
    (Действие I, V сцена)

    Още в началото на трагедията Хамлет изпъква като чувствителна натура, като личност с големи интелектуални заложби. Той идва от Витенберг, където сред света на книгите е почерпил знания, които задълбочават впоследствие неговата трагедия. Когато научава истината за смъртта на баща си, героят получава първия житейски удар и той е жесток не само поради личната загуба, но и защото, срещайки се с истината за бащината смърт, Хамлет се среща с горчивата истина за злото по света. Рухва идеализмът на датския принц, той вече не може да бъде мечтател, оптимист. Душата му е обсебена от съмнения, недоверие и мъка. Те го правят още по-самотен, още по-трагичен. Тъжната истина, че не всичко е такова, каквото изглежда, че доброто е илюзорно понятие, а злото - жестока, натрапчива реалност, променя коренно поведението на Хамлет.
    Ето как самият той обяснява драматичната промяна в своя мироглед:
    "От известно време - без да зная как - съм загубил всичката си веселост... И наистина, тъй лошо е моето разположение, че тази хубава сграда - земята - ми се вижда като безплодна канара, този великолепен балдахин въздухът, видите ли, този дивно надвиснал небосвод, този царствен покрив, изпъстрен със златен огън - уви, всичко това, струва ми се, не е друго, освен едно скверно отровно сборище от изпарения! Колко дивно създание е човекът! Колко благороден с разума си! Как безграничен по способност!... Идеал на всичко живо! Не за мене обаче...! Човекът не ме радва... не, не!"
    (II действие, II сцена)