Хаджи Димитър от Христо Ботев

  • Хаджи Димитър

    (Анализ)

    Баладата „Хаджи Димитър” е написана от Христо Ботев през 1873г. и е поместена за пръв път във вестник „Независимост”. Поводът за написване на творбата и смъртта на историческата личност Хаджи Димитър Асенов, но всъщност народът не е вярвал. Точно така започва и творбата:

    „Жив е той, жив е!”

    Стихотворението засяга проблема за борбата между робството и свободата, между смъртта и духовното безсмъртие. Писателят представя животът като подвиг, а смъртта на бореца за свобода като безсмъртие.

    Непосредственият сблъсък между живота и смъртта отвежда по драматичния път на творбата. Решението на проблема, е че юнакът, който умре в бой за свобода, увековечава подвига си. Той остава като безсмъртен образ в паметта и съзнанието на народа.

    Ботев не чака читателя да открие основната идея в творбата, а я изрича смело:

    „Тоз, който падне в бой за свобода,

    Той не умира”

    Идеята в „Хаджи Димитър” е общочовешка и тя е за безсмъртието на бореца за свобода и справедливост.

    Мотивите, разглеждани от Ботев в стихотворението, са за юначеството и поражението. Мотивът за песента се появява многократно и все пак равномерно разпределен в композицията на творбата.

    В Ботевото произведение собственото име на Хаджи Димитър се среща само в заглавието, след което писателят го нарича юнак. Лирическият герой е бил конкретна историческа личност. Той е бил хайдутин и войвода на чета в продължение на осем години. Духът на лирическия герой е търсещ и борещ се. В баладата се появяват и лирическите образи на самодивите, които носят специфична баладична атмосфера на Ботевата творба. Митичните девойки танцуват и пеят, като даряват юнака с топла обич и сестрински грижи.

    Основните чувства в стихотворението са чувството за самотност, за изоставеност на героя, сам, горе в балкана. Ботев разполага персонажите в творбата в две художествени пространства – горе (балкана) и долу (полето). Балканът е символ на духовната свобода и спокойствието, а полето е символ на робството и напрегната картина. Горе в балкана цялата природа, която е умело одухотворена, страда за героя. Природата е представена от слънцето, което „спряно сърдито пече”, и небето, което жалее. Всичко в природата скърби за участта на юнака. Дори и дивите зверове, които иначе биха разкъсали на парчета човека. Животните, представени в баладата, са орлицата, която „денем му сянка пази”, вълкът, който „кротко раната ближе”, соколът, който „за брат, за юнак се грижи!”. Авторът използва олицетворение на цялата природа, за да подсили страданието.

    Поетът използва различни и разнообразни художествени средства, чрез които подсилва мъката на героя и скръбта на цялата вселена. Той използва асонанс на „е”, който придава особена нежност:

    „Настане месец – вечер изгрее,

    Звезди обсипят свода небесен”.

    Тези два стиха се смятат за едни от най-добрите описания на природна картина в световната поезия. Точно този стих е гравиран със златни букви на стената на Сорбоната в Париж.

    Ботев използва много епитети и сравнения, които внушават за безкрайността на времето на бореца революционер. Но умирайки, лирическият герой не мисли за собствената си смърт, а за четата си и за верния си другар Стефан Караджа. Поетът въвежда кръговрата „ден-нощ”, като го прави да изглежда безкраен. Ботев слива деня и нощта и по този начин създава усещане за безсмъртие на юнака.

    Творбата „Хаджи Димитър” е една от най-популярните в българското творчество. Тя възвеличава образа на героя, патриота и революционер, направил своя избор – да се бори за свобода, и изпълнил своя дълг –да умре за родината си. Както повечето произведения, така и тази балада на Христо Ботев се възприема от народа и се предава от поколение на поколение като песен заради характера си на изповед  на любов и омраза, борчески завет и откровение на един величествен дух.