Хаджи Димитър

  • Хаджи Димитър”

    Христо Ботев

     

    Баладата „Хаджи Димитър” е песен за борбата и поражението, за смъртта и вечния живот, за страданието на тялото и свободния полет на човешкия дух. Именно тези значения и силата на саможертвата са и основните акценти, които в едно цяло свързват различните светове.Утвърждават величието на безсмъртието и го превръщат в основен мотив на творбата. Не е подвластен на смъртта онзи, чиито дух е вече свободен, защото свободата е безсмъртна. Безсмъртни са и нейните защитници.

    Ботев акцентира върху преминаването от един свят в друг,представите за минало,настояще и бъдеще са преобърнати.Още в първия стих се вижда това превръщане на миналото в настояще -” Жив е той, жив е!”.В творбата героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа.Ботев акцентира върху живия дух на Хаджи Димитър,а не върху мъртвото тяло.Героят в действителност е умрял,но смърта му е героична,смърт за свободата на родината,за свободата на цял един народ,който се нуждае от пример за подражание.Авторът внася нови ценности в човешкия живот.Показва че иначе загиналия Хаджи Димитър остава в съзнанието на поробения народ.Съпоставя живота и смърта,акцентира върху саможертвата на героя,а именно идеята за безсмъртието. На юнака е отнето правото на гроб. Смъртта му е страшна, неизбежна,  но и мистично красива. Настъпва физическият край, но оттук започва духовното безсмъртие на бореца. Вечен ще остане подвигът на загиналия, както вечни са и Балканът, и родната земя.

     

    Жив - и смъртно ранен, силен - и разгромен: такъв беше в основата си драматичният възел, сплетен още с първите стихове на баладата. По-нататък двете противоположни линии продължават да вървят успоредно една с друга - колкото неразделни, толкова и непримирими. В това се крие и тайната на неотразимата нравствена и идейна сила на Ботевата творба - тя не е просто и плоско възвеличаване на подвига, лека и бърза стъпка към идеята за безсмъртието на бореца. Към победното възвеличаване тя върви през мъчителните извивки на поражението, към прославата на певците - през стоновете на проклинащата уста, към идеята за безсмъртието - през смелия досег на жарещата рана и ледения полъх на смъртта. Както става в голямото изкуство, идейно-художествената победа и тук е отвоювана в борба и превъзмогване на съпротива, завършващото внушение и тук се издига върху основата на огъващото се, съпротивяващо се противодействие.

    Трагичното примирение на лирическия говорител, изразено чрез драматизма на повелителните изречения, налага усещане за отчаяност и безнадеждност. Робините ще продължават да страдат и да пеят тъжните си песни, слънцето все така сърдито ще грее... В представите на лирическия говорител робството е нескончаемо. И тук именно идва резкият похват с онова категорично “Но”, което превръща поражението в истински подвиг.  Призивът „Но млъкни...” е отправен към изпълненото с гняв и мъка сърце на лирическия аз. С повелителния жест: “...Но млъкни, сърце!”, той прекъсва гласа на страданието. Така поетът достига до върховното обобщение, до вечната изстрадана истина, дълбоко вкоренена в културната памет на българите: “Тоз, който падне в бой за свобода, / той не умира...”.

    Орлицата и орелът , които са хищници и обитатели на най-недостъпните места, закрилят юнака.Орлицата е представена и като майка, която пази детето си през деня и нощта.Вълкът-той също е хищник, но е смирен пред юнака, затова се опитва да му облекчи болкатар като „му кротко раната ближе”.

    След тази картина поетът ни въвежда в картината на нощта, където властват злите същества. Но тук сякаш „Балканът пее хайдушка песен”, при което цялата природа спомага тази песен да се разнесе „гора зашуми, вятър повее”.

    Тъй като юнакът е смъртно ранен, даже и злите сили се прекланят пред него и се притичват на помощ

    И самодиви в бяла премена,

    чудни, прекрасни, песен поемат,

    тихо нагазят трева зелена

    и при юнакът дойдат, та седнат.

    Самодивите в реалността са символ на злото, а тук са символ на доброта, невинност и закрилници на героя през нощта.

    В “Хаджи Димитър” Ботев оригинално преплита мотива за безсмъртието с мотива за песента, защото тя се явява най-ярък изразител на героичния подвиг. Песента, която певците ще пеят за юнака, ще съхрани в народната памет неговото дело и ще го препрати към бъдещите поколения.

     

    С изтичането на последните капки кръв,песента на жътвеарката става все по-тъжна.В сърцето на поета се надигат мъката и печала, “ще да загине и тоя юнак”,но това е само за миг,знае че физическата смърт е път вечното безсмъртие.

     

    Саможертвата на Ботевия герой представлява своеобразно проявление на основния християнски закон за безкористната любов към ближния. Но у Ботев смисълът на библейското слово не се свързва със закъсняло покаяние, а с прозрението за възродената, за възкръсналата в нов образ на свободния човек. В Ботевата лирика саможертвата в борбата за свобода е най-голямата ценност по пътя към нравственото обновление на човешкия дух.