Грях-изкупление-спасение в творчеството на Йовков

  •  

    Грях – изкупление - спасение в творчеството на Йовков

     

     

    В националната ни литература, творчеството на Йордан Йовков има своето значително и самобитно място. Неговите произведения са част от художествената изява на неразривния синтез между традиционния народностен подход  в пресъздаването на света и човека и на модернистичните традиции в осмислянето на живота и на реалността. Писателят е  от онези автори, които насочват вниманието си към глъбините на човешката душевност, към тайните на психологията, към силата на страстите и емоционалността и така постигат филосовските аспекти на проблематиката, придаващи на произведенията му общочовешко и непрeходно звучене.

    Основен обект на изображение в творческия свят на Йовков са безспорно духовните и нравствените черти на личността. Идейните параметри на разказите му са свързани със сложните и противоречиви трепети на човешката душа, с природата на личностното поведение към тях.Oт поставянето и осмислянето на универсалните въпроси за същността на човешкия живот, за смисъла на любовта и красотата, за щастието, за нравственото престъпление и изкуплението, произтича високия етичен и морален смисъл на произведенията на Йовков. Така углъбена, философската проблематика в творчеството му, не витае в сферата на абстрактното и идеалистичното, а утвърждава като същност на нравствения и естетически идеал земната, естествената и неподправена човешка природа. В дълбоко хуманното отношение към постъпките на своите герои, Йовков е подвластен на Пенчо-Славейковия принцип да се търси “човека и у звяра”.

    Проблемът за етичните и морални спори е заложен в основата на много от творбите на Йовков, сред които са “Грехът на Иван Белин”, “Постолови воденици”, “Албена”, “Грешница”,Божура”, “Индже”. Творческите търсения на писателя са насочени  към разкриване на прозренията за смисъла на съществуването, към отстояване правото на независим екзистенциален избор. Чрез героите си, писателят заявява своите позиции за етичните проблеми на времето в което живее. Според Йовков, ако някой извърши нещо необмислено, в ущърб на себе си или обществото, това непременно е грях, но не и престъпление. Авторът внушава на читателя, че човек е единство от добродетели и слабости, че грехът спохожда праведните, както и, че нравственото просветление озарява грешниците. Йовков изследва пътя, по който човешката душа стига до злото , изконно заложено във всеки индивид. Жизнените преоценки, които литературните персонажи правят, катарзиса, през който преминават, е стремеж за превъзмогване на злото. Йовковите герои успяват да опознаят собственото си “аз”, в тяхното поведение и размисли са заложени жизнени и философски въпроси за съдбата на човека, за греха и изкуплението, за спасението на душата, за личното щастие. Творецът не превръща персонажите си в нравствено идеализирани схеми. Разкрива ги и в мигове на падение, и в моментите на етични престъпления, и в ситуациите на морална деградация. Но воден от дълбоките си хуманни подбуди и от етичния си идеализъм, неотклонно се стреми да разкрие способността им за нравствено пречистване, за духовно възраждане, за човешко облагородяване.

    Мотивите на греха са толкова различни, колкото и носителите, човешките индивидуалности, но при всички случаи се изкупва с разкаяние или получава възмездие. В един от редките случаи, когато разказвачът пряко назовава деянията на героите, но, разбира се, ги подлага на прецизно читателско проучване е разказът “Грехът на Иван Белин”. В основата на сюжета е моралното падение на главния герой, който от пастир става ловец и извършва необмислена постъпка – убива вълчица и така осиротяват нейните вълчетата. Един избор направен, за да се докаже силата на дадената дума и да се защити личното достойнство променя целия душевен строй на Йовковия литературен персонаж. Драмата на личността е в непростимия му грях. Съвестта разяжда съзнанието на героя, мъчи го и терзае иначе добродушната му душа. Пътят към изкуплението Иван Белин намира в решението да отгледа малките вълчета. Осъзната е грешката в избора на ловеца, но предстои изкупление на човешкия грях. Целта не е била да се извърши престъпление – той е движен от чисто човешки подбуди, желание да защити името си пред своя другар. В момент на забрава Иван Белин избира грешния път, цялата селска общност се отдръпва от доскоро обичания човек и го превръща в аутсайдер.Ужасът, който той всява сред околните, го подтиква да удави мъката си в алкохола. Започват душевните терзания, борбата на съвестта, литературния персонаж губи “воля и желание за всичко”, съживява се споменът за двамата му убити сина на фронта. Страдание и болка изпитва старият овчар, съпреживяващ сиротата на нещастните вълчета. Опитът за изкупление на греха не е най-точното решение, но тук важна е идеята от която той е воден – да се реваншира за стореното, за своя неморален “пиянски” избор. С гузна съвест овчарят понася отговорността за действията си и дълго време не говори за тази случка, а  “разказва за белия бивол”. Дали така грехът е изкупен?! Читателят има право на свое виждане, но Йовков заявява хуманните си разбирания за правото на опрошение, за прераждане на доброто.

    Човешкият път към доброто не е лек, постигането на хармония в душата се изстрадва дълго и пречистващо, внушава писателят.  В основата на страданието е раздвоението между физическото и духовно битие. Героите на Йовков представят идеите за добро, за човечност , за красота, за истина, за тяхната истина. Те са противопоставени на заобикалящия ги свят, на неговите морални норми и това е вплътено и в пространствената им необвързаност.  Естетическите параметри на човешката им същност не се съотнасят с понятията за добро и зло, маркирани в тесните рамки на безбройните морални светове. Те са вплътени в идеята за освобождаването на духовното от оковите на материалния свят и в идеята за непреходността на красотата. Функциите на красотата, неподвластна на времето, са по-особени в творчеството на Йовков. Търсенето на абсолютната красота е еквивалент на идеята за абсолютното добро. Двете стойности са съотносими в предложената художествена система и най-силното напрежение възниква в тези случаи, когато те  влизат в противоречие, както е в разказите Постолови воденици” от сборника ”Старопланински легенди” и “Албена” от цикъла “Вечери в Антимовския хан” .