Гещалтпсихология и животинското поведение. Инсайт

  •  

     

    Гещалтпсихология и животинското поведение. Инсайт.

     

     

    Гещалтпсихологията е течение в психологията, което се появява в началото на ХХ век, като допълнение към традиционния метод на научен анализ. Основателите на школата са Макс Вертхаймер (1880-1943), Курт Кофка (1886-1941) и Волфганг Кьолер (1887-1967). Названието гещалтпсихология, идва от немската дума „гещалт”, което може да се преведе като цялост, форма, конфигурация, свързаност на елементите, затвореност и т.н. Гещалтпсихологията е силно повлияна от глобалистически идеи в научните среди и битието, като една от тези идеи, идеята за единството между части и цяло, е основополагаща. Всяко нещо, всеки обект може да бъде изследван, изучен и обяснен, като част от нещо по-общо, като елемент от някаква цялост, форма, структура, конфигурация. Гещалтпсихолозите подхождат към психиката като към цялостна структура, като динамика между част и цяло. Техните усилия са съсредоточени към това да обяснят как функционира психиката. За да докажат своето твърдение, че тя функционира като нещо глобално, цялостно, че има динамика между цяло и част, те използват възприятието и творческото мислене. Тук се въвежда явлението „инсайт” - механизъм на творческото мислене с интуитивна природа, при който липсващата част от дадена цялост или построяването на нов гещалт, протича спонтанно, като хрумване, досещане, озарение, като внезапно нахлуване на идея, връзка или елемент. [1] Конкрено инсайта е свързан със закона за затваряне на гещалта, според който ако гещалта по някаква причина не е пълен, нещо липсва и поради това той е неясен, съзнанието търси липсващият елемент и мислено го завършва или построява нов гещалт, като свързва съществуващите елементи. Точно това е от особена важност за индивида: първо да схване цялостната ситуация, свързаността на нейните елементи, за да успее да намери това, което й липсва за да добие завършен вид.

    Първите експериментални работи на гещалтпсихолозите били свързани главно с възприятията, постепенно обаче интересът на гещалтпсихолозите се изместил към различните видове активност, както при хората, така и при животните. Все по-силно бил подчертаван цялостният характер и на формите на активност, а не само на възприятието. Голяма известност получили изследванията на Волфганг Кьолер върху мисленето, направени с човекоподобни маймуни. Той създавал ситуации, в които в полезрението на изследваното животно присъствали примамка (банан или друг плод) и различни неутрални обекти, например пръчки, кутии, куки и т.н.. Примамката е закачена или поставена на такова разстояние от маймуната, че тя не би могла да я достигне, без да използва някое от помощните средства. Забелязва се, че в началото маймуната опитва да достигне плодът, като подскача, протяга ръце, дори молейки за помощ пазача или наблюдателя. Когато тези опити останат безрезултатни, получава се така, че в определен момент маймуната променя по радикален начин своето поведение: например тя взима в ръка някой от наблизо поставените пръти и с негова помощ се старае да достигне плода, или поставя кутия под закачената примамка, а даже поставя една върху друга две кутии, качва се най-отгоре и достига примамката. Същественият момент в този случай, е че решението на ситуацията настъпват изведнъж, няма никакво постепенно учене чрез преминаване към все по-нови асоциации или чрез подтискане на неуспешните опити и подкрепяне на успешните, като това би произтичало от асоциативната теория. Според Кьолер тук действа съвсем друг механизъм – животното възприема цялостният образ на ситуацията, която съдържа различни елементи, имащи значение за достигането на примамката. В началото значение има само бананът и неговата пространствена локализация, а в последствие също движенията в съответната посока, свързани с неговото достигане (подскачане, протягане на ръка). След определен брой неуспехи обаче образът на целостта претърпява вътрешна реорганизация, в резултат на която придобиват значение други елементи. В този случай в образа със ситуацията с окачената на тавана примамка значение придобива празното пространство между животното и банана, а бамбуковият прът получава значението на елемент, запълващ това пространство. Този род внезапно реорганизиране на образа на ситуацията, което довежда до нейното разрешаване, Кьолер определя като вникване – Einsicht (инсайт).[2]

                  В съответствие с гещалтисткото становище за възприятието, Кьолер интерпретира резултатите от изследванията си с животни от гледна точка от цялостната ситуация и взаимоотношението между стимулите. Той разглежда решаването на проблеми като въпрос на преструктуриране на перцептивното поле.[3]  Първоначално примамката е поставена на видно място извън клетката, като е завързана с връв, чиито край маймуната може да достигне и да дръпне. В този случай няма особени трудности при достигането на примамката: маймуната хваща връвта и притегля към себе си плода. Във втори случай от клетката излизат повече нишки с обща посока към плода и Кьолер наблюдава, че животното значително по-трудно се ориентира коя от тях да издърпа за да достигне примамката. Тук маймуната работи на принципа проба-грешка, докато не улучи правилната връв. В случая цялостният проблем не може да се възприеме напълно. В друго изследване е поставен банан малко отвъд обхвата на маймуната, отново извън клетката. Ако близо до решетките или пред плода се остави пръчка, шимпанзето успява да възприеме пръчката и храната като част от една ситуация и да разреши поставената задача, когато обаче пръчката бива оставена зад шимпанзето, в другият край на клетката, се забелязва, че животното не успява да схване пръчката и храната като част от един и същ проблем. В този случай се налага преструктуриране на перцептивното поле на шимпанзето, за да намери то решение на ситуацията. По същият начин, шимпанзето трябва да схване взаимоотношението между два обекта, когато му се предоставят две къси пръчки, които трябва да бъдат съединени за да бъде достигната целта.

                  Интересно е че при своите експерименти, Кьолер използва единствено метода наблюдение, без контролни групи, пилотни изследвания и строги експериментални изследвания, не използва формален експериментален план и измервания, съсредоточава се върху личността на изследваните обекти и техните индивидуални различия.[4] Главно изследвано лице при Кьолер е Султан, смятан за най-интелигентното шимпанзе, с него той прави серия експерименти с две кутии и примамка, закачена нависоко. След серия опити да достигне примамката сам чрез протягане, скачане, дори да заведе пазача и наблюдателя под примамката, шимпанзето поставя двете кутии една върху друга и така успява да вземе плода.  „На шимпанзето не е просто осигурена някаква специална предразположеност, която ще му помогне да достигне обекти, поставени високо горе, като натрупва някакви „строителни материали”, но въпреки това то може да постигне това със собствени усилия, когато обстоятелствата го изискват и има материал”.[5] Султан най-накрая достига до инсайт за проблема след много опити, като схваща взаимоотношението между кутиите и банана, висящ от тавана. В друг пример на независимо, едновременно откриване, американският зоопсихолог Побърт Йъркс открива доказателства при орангутани, подкрепящи концепцията за инсайта, който той нарича „понятийно учене”. През 30-те години на ХХ век, Иван Павлов решава да повтори експериментите на Кьолер с кутиите, но се оказва, че за шимпанзетата са необходими повече от месец, за да успеят да решат проблема. Това дава основание на Павлов да оспори Кьолер, че човекоподобните маймуни са способни да развият инсайт, и нарича тяхното животинско поведение, свързано с достигането на примамката, „хаотично”. Той твърди, че техните реакции не са много по-различни от ученето по пътя на пробите и грешките в изследванията на Торндайк (Windholz, 1997). Кьолер обаче вярва, че способностите за инсайт и решаване на проблеми, демонстрирани от неговите шимпанзета, са различни от ученето по пътя на пробите и грешките, описано от Торндайк. Кьолер критикува Торндайк, твърдейки, че експерименталните условия са изкуствени и позволяват на изследваните животни да демонстрират само случайни поведения. Кьолер заявява, че котките в проблемните кутии на Торндайк[6], не могат да изследват целия освобождаващ механизъм (всички елементи, принадлежащи на цялостната ситуация) и затова могат да демонстрират само реакции, основани на пробите и грешките. По същия начин животно, затворено в лабиринт, не може да осъзнае цялостният модел или план, а само всяка пътека, в която попада. Следователно животните не могат да направят нещо повече от това да опитват последователно по една пътека.

    В един експеримент на Кьолер, пилета са научени да кълват семена от по-тъмния от два съседни сиви листа. След това листата се сменят, така че по-светлият от двата да е със същия нюанс като по тъмния по време на обучението. Птиците продължавали да кълват от (дори) по-тъмното сиво, демонстрирайки по този начин, че са научили взаимоотношението, а не толкова конкретните нюанси на сивото.[7] Според гещалтисткото становище, организмът трябва да е в състояние да възприема взаимоотношенията между различните части на проблема, преди да може да възникне инсайт. „В строгият смисъл терминът се отнася до факта, че когато осъзнаем някакво отношение, то не се преживява като факт само по себе си, а е по скоро нещо, което следва от характеристиките на разглежданите обекти.”[8] Когато приматите опитват да решат дадено поведение, те осъзнават определено съществено отношение, но понякога те използват именно инсайта за решаване на проблема. Погрешно е обаче такова решение да се назовава „решение чрез инсайт”. В никакъв случай не е ясно дали инсайтът е именно е това, което е накарало конкретното поведение да се появи. В даден момент маймуната може да осъзнава изключително много отношения, когато се появи даденото правилно отношение, това може да става по няколко причини, някои от които съвършенно несвързани с инсайта. Според Кьолер погрешен е и изразът „учене чрез инсайт”, тъй като в процеса на серия от експерименти, маймуните не научават прозрението за това, кой обект в дадена група не съответства, но първо трябва да обръщат внимание на фактора липса на съответствие.    Понякога с инсайтсе означава простият факт, че познанието на отделния индивид не започва от нищо и не върви пипнешком по пътя на пробите и грешките, а се съпътства с „озарения", фактически при човека се извиква от дълготрайната памет идея или програма, създадена преди това от цялото човечество и въведена там. Що се отнася до висшите животни, инсайт е внезапно включване на инфор­мацията от миналия индивидуален опит, намиращ се дотогава в дъл­готрайната памет.