Гергьовден

  •  

    Една българска мъдрост казва, че „името прави човека’’, а друга добавя – „Човек без име не е човек’’. Когато човек порицава постъпката на друг, казва „зачерни си името’’ или „посрами си името’’. Това е причината в миналото честването на именния ден за българите да е един от най-тачените семейни празници. Преди много от старите хора не знаят точния ден на своето раждане – за ориентири използват големите календарни или трудови празници. Появата „на белия свят’’ определят, казвайки: „роден съм след Димитровден, по вършитба, пред гроздобер или на Богородица’’, именният ден е важна дата в живота на българина, затова и поздравът за именника е „Да ти е честито името!’’.

    Според старите вярвания всеки човек с появяването си е орисан да има дух-покровител, който го напътства през целия му живот на земята, пази го от злини, помага му в трудни моменти и го насочва към добри дела. След самата смърт на човека този дух придружава душата на покойника в отвъдния свят, при представянето й пред Бога. Приживе духът-покровител стои на дясното рамо на човека. На лявото стои пратеникът на дявола и подтиква човека да върши злини. Така, ако духът-покровител е слаб, човек става зъл или постоянно боледува, ако е силен - човекът е здрав, добър и благодушен. Затова всяка година трябва да се отдава почит към духа-покровител на именния ден на човека, защото този дух е внушил на родителите какво име да се сложи на новороденото. Според обичая на гости се ходи без покана — от уважение към именника. Както в древността, когато целият род се събира на жертвен курбан за почит към патрона, да се заздравят родовите връзки, да се усетят като едно цяло в общността (виж Изображение 1) .

    В днешно време именният ден за българите е своеобразно огледало на характера на социалните връзки, с които е обвързана личността. Човек споделя радостта си с колеги, в семейна среда или в приятелски кръг, защото животът му протича в много по-широки хоризонти от тези на патриархалния бит в миналото.

    Празникът на името е повод да изпитаме радостта от общуването с близки хора, да внесем топлина и одухотвореност в потока на делниците.[1]

    По време на имен ден всеки от нас изпитва известна радости и приповдигнато настроение – този ден е на всички, които носят дадено име. Именно поради тази причина, а и поради най-скоро отминалият имен ден, съм се спрял на един от най-големите празници в българската традиция – Гергьовден.

    Хубав Гьорге, цветен Гьорге!

    Кой ти каза, кой ти рече,

    като лани пак да дойдеш?

    Отговаря хубав Гьорге:

    — Мен ми рече ден Великден!

    — Цветен Гьорге, мили Гьорге!

    Скоро бързай да ми дойдеш,

    а по тебе трева, шума.

    По тревата овчарите,

    по овчари сиво стадо.[2]

    Гергьовден води своето начало от древен езически празник, свързан с пасищното отглеждане на овцете и козите и с тяхното първо задояване. „Георгиус’’ идва от старогръцки и означава „земеделец’’.[3]

    Той е най-големият български пролетен празник, свързан със събуждането на природата, с времето, когато горите, ливадите, нивите се раззеленяват и се понася омайващият аромат на цветята, тревите и билките.[4]

    Едно от наименования на празника е ,,цветен Геогри’’. Народът разделя годината на два основни цикъла: летен – от Гергьовден до Димитровден, и зимен – от Димитровден до Гергьовден. В България Св. Георги се смята за един воин, защитник и покровител на овчарите и добитъка им.

    Празнуват  всички именници Георги, Гергана, Герго,  Геро, Гюрга, Гето, Гецо, Гоце, Гуга, Гуна, Галина, Галин, Гана, Ганчо, Ганка, Гиргин, Гиргина, Гинка, Гюро, и т. н. , като посрещат гости в домовете си.