Георги Стаматов

  •  

    Курсова работа по „Българска литература от Освобождението до Втората световна война“

    Тема:Георги Стаматов – мрачния песимизъм на един реалист

     

    В българската проза името на Георги Стаматов е почти неизвестно. И не защото той не е значим автор, а защото той е автор, който твори в контраст от съвременниците си. Той поднася едно творчество коренно различно и непознато на другите творци. А това е трудно за преглъщане и разбиране.

    Георги Порфириев Стаматов е роден на 25 май в Тирсол, Русия в семейството на български емигранти. Той е закърмен и отгледан с руска психика, научава първо руски език. В България идва след 16 си година, когато е дошъл края на Освободителните войни. Чак тогава научава и български език. Записва военно училище и служи като офицер в трети артилериен полк, но не успява да понесе ограничението и дисциплината в казармата и напуска, за да завърши право и да стане съдия.

    С творчеството си Стаматов се превръща в един от най – нетипичните български автори. Той води много бурен и драматичен живот – съпругата му Вера го оставязаради Янко Сакъзов, а дъщеря му Дося се самоубива на 20 години. Няма как тези трагични събития да не се отразят на вътрешния свят на Стаматов и да не намерят отражение в и без друго мрачното му творчество. И в личен, и в творчести план той се самоизолира и насочва цялата си енергия към работата си. Там той намира място, където целият негативизъм, концентриран в съзнанието му, да намери място и да послужи за създаването на нещо стойностно. В разказите си той мисли, анализира, твори, разгръща таланта си. Но тази му изолираност му създава славата на грандоман, изпълнен със злоба и жлъч към заобикалящият го свят и хората в него.

    Стаматов наистина таи много горчилка в душата си, но тя със сигурност не може да се характеризира като злоба. Това е горчиво разочарование от гнилостта на масите, които го заобикалят, от разпадането на обществените идеали и ценности, от поругаването на духовните устои. Докато повечето автори по това време са пленени от красотата на селския живот, от идиличния битовизъм на простия човек, чието съществуване е неизменно свързан с природата – нейната красота, сила, плодовитост, стихийност, Г. Стаматов пръв обръща поглед към града и то къп големия град, а не към малкия провинциален. Той е запленен от всичко онова, което се случва там тук хората се променят, тук големият град ги намира, издига и унищожава. От тук той черпи идеи за типажите си в своите разкази – поетите, които оставят мечтите си при първите трудности, писателите, които продават възгледите си и таланта си, за да се издигнат, офицерите, които се гаврят с обикновенния човек, младите хора, отдадени на разврат и морално разложение, жените, пропаднали и продажни, семеиствата с брак по сметка, за които семейните ценности се свеждат до власт и богатство, а любовта е химера. Тук е и правосъдието, което е сляпо дори повече от Темида, а спокоината съвест е платена. Това са истинските неща от живота, реалните хора, които търси Стаматов, за да ги разобличи, хвърли в калта, да ги смаже със своя жесток сарказъм и безпощадна критика.

    Стаматов намира, каквото търси. Градът е пълен с такива типажи. Тои трябва просто да ги пресъздаде и да ги представи. Но авторът не прави само това. Той не е художник, за да види  и нарисува на платното една действителност. Преди всичко Стаматов е творец и това, което прави, е да създава образи, а не просто да ги копира. От града той черпи идеята, но талантът и трудът му я превръщат в реалнаст, в произведение. Това не е селото, селският бит и образ, които са еднотипни и направени като по шаблон. Задачата на този автор е по – различна. В града хората са различни, там се преплтат хиляди съдби коя от коя по интригуваща. Тук има движение, динамика, животът се върти на пълни обороти, няма секунда тишина, спокойствие и отдих. Именно тази динамика, този неспокоен живот привличат Стаматов и го превръщат в първият български автор, обърнал погледа си към града и не само това. Първият автор, който посвещава цялото си творчество на града и живота в него.

    Преди обаче да се разгледат образите, които Стаматов създава, редно е да се обърне внимание на начина, по който ги създава и техниката, която използва при изграждането на разказите си. Тук трябва да се отбележи, че Стаматовият разказ се отличава от разказите на неговите съвременници. Той е сбит, къс, лишен от излишна описателност. Стаматов избягва просторните обаснения, детаилите, прекомерната описателност. Героите му няман описание – те изграждат своя образ чрез мислите и постъпките си. Авторът не губи време с предистория – неговите истории започват направоот ключовото събитие в живота на героите и анализът, които те и авторът извършват върху него. Чрез този анализ, чрез наблюдението над случващото се читателят сам си изгражда представа за облика на типажите. Те са обезличени, именно защото чертите от характера, които носят са характерни за цели прослоики.