Гео Милев

  • Гео Милев

     

    Така например Гео Милев привнася в българската литература философията и естетиката на немския експресионизъм. Той е един от най-яростните отрицатели на "Родното изкуство" като в едноименната своя статия недвусмислено го назовава "мъртва традиция". За Гео Милев творчеството означава апология на свободния човек, на неговото право да руши правилата, налагани му от обществото, на бунт срещу социалните и класови предразсъдъци. В областта на естетиката поетът налага в българската лирика свободния стих и употребата на фрагмента като форма на търсене на по-голяма алюзивност и метафорична условност. В периода след Първата световна война той е вероятно най- дейната, най-коментираната и най-талантливата фигура на българския модернизъм. През 1912 г. седемнадесет- годишният Гео Милев заминава да учи литература в Лайпциг, където остава до началото на 1916 г. Именно през този период се оформя неговата естетическа и поетическа физиономия В началото на второто десетилетие на 20 век сред артистичния авангард в Германия доминира едно провокативно естетическо движение, наречено експресионизъм. Oсновните идеи, които изповядват експресионистите:

    1.            Бунт спрямо съществуващите буржоазни ценности, до степен на тяхното анархистично отричане;

    2.            Отричане на войната като средство за разрешаване на междудържавните конфликти, но в същото време проповядването на революционна промяна на обществото, която да доведе до "вечен мир" сред народите;

    3.            Модернизацията като причина за нравствената и духовна деградация на човечеството;

    4.            Големият капиталистически град с неговите социални контрасти и драматични сблъсъци разрушават най-чистите чувства в човека;

    5.            Ясен и безкомпромисен антинационализъм, защото "плодовете на духа нямат родина";

    Лансиране на примитива, екзотичното и варварското като единствена алтернатива на съвременната цивилизация.

     

    1917-та се оказва изключително драматична година не само за Европа, но и за самия Гео Милев. Мобилизиран и изпратен на фронта на 29 април, поетът е тежко ранен край Дойран (днес в Република Македония) - загубва част от черепа, а също така и дясното си око. От този момент до края на живота си той носи стъклено око, което прикрива със спуснат пред него перчем коса.

    След продължително и тежко възстановяване, през 1919 г. Гео Милев окончателно се завръща в България и започва трескава литературна дейност. В периода 1919 - 1922 г. издава списание "Везни", което е първият орган на експресионизма в България.

    През този период Гео Милев издава своите книги "Жестокият пръстен. Първа книга стихове" (1920), "Експресионистично календарче за 1921" (1920) и "Иконите спят" (1922). Би могло да се каже, че те добре илюстрират теоретическите постановки на автора, защитавани в неговите статии. Това особено важи за "Експресионистично календарче за 1921", чиито текстове са определени от самия автор като "дванайсет социални поеми". При своето първо издание книгата е била оформена действително като календар с датите на всеки месец, рисунка на зодиакалния знак и съответната поема, носеща като заглавие името на месеца - "Януари", "Февруари", "Март" и т.н. до дванадесетия месец "Декември".

    Поетът до голяма степен визира истинските улични борби, които избухват през 1918 г. в Берлин, но няма да открием в текстовете конкретна индикация за това. В "Експресионистично календарче за 1921" Бунтът според Гео Милев, така както и за немските експресионисти, е естествена реакция на свободния Човек."Експресионистично календарче за 1921" много се доближава до идеите, заложени в поемата "Септември" - най-високия поетически връх на българския експресионизъм.

    Поемата "Септември" ползва за свой сюжет историческите събития от Септемврийското въстание, избухнало през есента на 1923 г. в голяма част от България. Както знаем вече от историята, бунтът срещу политиката на превратаджиите от 9 юни същата година е смазан с безмилостна жестокост. Стотици българи са избити от полицията и войската, като основният аргумент на властта е, че по-този начин е предотвратен държавен преврат на комунистическата партия. Гео Милев като интелектуалец, за когото личната свобода стои най-високо в йерархията на ценностите, а бунтът е естествена реакция на свободния човек, застава на страната на въстаниците. Като експресионист, който изпитва интелектуална и дълбокоосмислена ненавист към еснафското самодоволство на буржоата и в същото време съчувствие към маргинализираните класи, той решава чрез "естетиката на истеричния крясък" да сътвори най-българската експресионистична поема. В "Септември" специфичният заряд на тази поезия - лапидарният стих, твърде често изразяващ се само с по една дума, и уникалният синтаксис намират възможност за адекватно приложение. Гео Милев успява да постигне чрез активната им употреба една непозната до този момент в българската поезия динамика на словото и мисълта, чрез която трябва да се изрази значимостта и драматизмът на случващото се. Гео Милев функционира по напълно различен начин от тази на символистите. Той постига ефекта на грандиозност не като тръгва от общото, за да остане само в неговата сфера, а напротив - показва частното, уникалното, неподражаемото в неговата изключителност. Така колкото повече нарастват определенията, назоваванията и характеристиките, толкова повече се увеличава психологическото въздействие върху читателя. В "Септември" Гео Милев вгражда основната за експресионистите тема за откриването на изгубената човешка същност. Съвсем не случайно, тогава когато той пише думите Човек, Народ, Власт, Държава, Съдба, Красота, Изкуство обикновено ги изписва с големи букви. За него тези понятия имат по различно значение от това, което обикновено се е влагало в тях.                                                                         .     Дванадесета част на "Септември" придобива неочакван завой в сюжетната линия. Дотук в единадесетте части на поемата единно в хронотопно отношение се проследява развоя на въстанието - от първите сблъсъци до трагичния му край. Последната глава обаче отведнъж не просто въвежда нова тема, чрез цитата от първия стих на "Илияда"-та на Омир: "Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила..." Гео Милев тук фактически изгражда онзи код, без който би бил невъзможен художествения прочит на творбата. Защо е било нужно на Гео Милев да вгражда този усложняващ структурата на произведението мотив? Не в отговора на въпроса се крие тайната на поемата, а по-скоро в променения акцент на въпроса. Вече знаем, че поетът е искал да изобрази "отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като някаква съдба, на някакви тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена бог." Значи не описанието на въстанието е първоначалния негов стимул, а богоборческият акт. Доминираща става идеята, че "човешкия живот / ще бъде един безконечен възход" само тогава, когато зависи от самия човек, а не от външните съдбовни обстоятелства, идеята, че човекът ще заживее в своя рай, тогава когато придобие абсолютната свобода да ръководи собствената си съдба. Вярващ безрезервно в идеята, че единствено свободният човек може да бъде и добър гражданин, той не разбира или не иска да повярва, че във времето, в което живее, държавата няма нужда нито от свободни хора, нито от добри граждани. Нещо повече - те й пречат. Поради тази причина, когато една пролетна вечер през април 1925 г. Гео Милев е изведен от дома си от агенти на тайната държавна полиция и повече никога на се прибира, за всички мислещи хора става ясно, че държавната машина е смазала човека Гео Милев, но е изпратила едновременно с това във вечността поета Гео Милев. И след повече от 80 години неговото творчество е критерий за художествеността на българската литература между двете световни войни. Вече е напълно сигурно, че без Гео Милев модернизмът в България щеше да има съвсем различнасъдба.