Френски абсолютизъм

  •  

    Теоретичните конструкции през XVI век

     

    От началото на XVI век във Франция кралската власт се превръща в обект на сериозни размисли и дискусии. В голяма степен това се дължи на обстоятелството, че политическите мислители вече творят в духовната атмосфера на ренесанса. През XV- XVI век излизат съчиненията на Аристотел, Платон, Цицерон. Възражда се скептицизма, който е в пряка връзка с философията на ренесансовия хуманизъм. Благодарение на него се утвърждава възгледа, че всичко подлежи на критика от страна на индивидуалния разум. Френските теоретици на властта са повлияни от въздействието на монархическия режим, начинът, по който е устроено управлението на кралството и фактическото управление на властта от краля.

     

    Френски политически режим

    В началото на XVI век най-убедените привърженици на тезата, че френската монархия е политическа система, в която властта на краля се уравновесява от властта на целия народ и владетелят не е абсолютен, а подчинен на интересите на поданиците си, са последните представители на схоластичната мисъл във Франция – шотландският теолог Джон Меър и неговият ученик Жак Алмен. Те участват активно в църковните спорове. В същото време се изявяват и като политически мислители, които основават разсъжденията си върху сравнения и аналогии между „тялото на църквата” и „политическото тяло’. Аргументите им почиват върху твърдението, че суверенитетът винаги се намира в тялото т.е в общността, независимо дали е църковна или гражданска.

     

    Джон Меър и Жак Алмен поддържат схващането, че нито един владетел, посочен от народа, няма власт по-голяма от властта на един народ. По този начин те се противопоставят на Тома Аквински и неговите последователи, които твърдят, че властта е над хората.

     

    Жак Алмен най-убедително излага възгледите си в своята „Малка книжка за властта на църквата”. Той защитава правата на общността срещу правата на папата.

    Джон Меър  достига до същите изводи. В своя труд „История на Британия”, издадена в Париж през 1521 година, подчертава зависимостта на владетеля от народа.

     

    През 1515 година равновесието във френската политическа система е представено по съвършено различен начин от Клод дьо Сейсел в книгата му „Великата монархия Франция” – 1519 година. В основата на анализа, предложен от Сейсел, е твърдението, че кралят изпълнява велика и почтена служба по поръчение на самия Бог и съдебните му функции имат за цел реализация на божествената воля. Подчертава, че кралската власт е регулирана и възпирана. Според Сейсел френската монархия е умерена, на него принадлежи правото да вземе окончателно решение. Оригиналната идея на Сейсел за спирачките, които са „Религията”, „Правосъдието” и „Полицията” внушава, че кралят става по-силен, защото именно религията и установените обичаи гарантират сигурността и стабилността на кралството, а следователно и съществуването на владетеля като авторитетен глава на държавата.

     

    През 60-те и 70-те години на XVI век като последователи на Сейсел се разкриват големите юристи Етиен Паские „Изследвания за Франция”, Жан Боден „Метод за лесно изучаване на историята”. Тези автори твърдят, че волята на краля, изразена в законите му, трябва да се подчинява на решенията на парламентите, които се ползват със заслужен авторитет в кралството.

     

    Шарл Дюмулен е един от най-прочутите френски юристи, който подкрепя възгледите на Сейсел, че френската монархия е „смесен” режим. Пише, че „Кралство Франция е монархия с подправки, състав и температура на аристокрация и демокрация.”

     

    Юристите автори на политически трактати, основават твърденията си, от една страна върху римското право, от което заимстват идеята за абсолютната власт на владетеля и задълженията на поданиците да му се подчиняват, а от друга страна върху християнската концепция.
     

    През 1512 година Жан Феро издава брошура, възпроизвеждаща тезите на легистите от XIV и XV век. Той потвърждава правото на френския крал да се кандидатира за императорската корона.

     

    Гийом Бюде ясно посочва, че властта на краля е „дарение на божественото провидение”. В целия си трактат авторът се опитва да внуши, че кралете трябва да се образоват, да изучават гръцките и латинските автори, да станат истински „философи”.

     

    Етиен дьо ла Боеси е роден през 1530 година в Сарла. Произхожда от аристократично семейство. Прави успешна кариера на кралски магистрат. Става най-добър приятел на философа Мишел дьо Монтен. Автор е на трактата за „доброволното робство”. Поставя един от основните проблеми в политическата философия – подчинението на управляваните пред управляващите. За него човек не е създаден за да бъде потискан и роб. Теорията му за съпротивата срещу потисничеството е много радикална.

     

    Жан Боден – утвърждаване на кралския авторитет

    Роден е в Анжер през 1530 година в заможно буржоазно семейство. Преподава римско право в университета в Тулуза, а през 1561 година се мести в Париж, за да практикува като адвокат. Културата на Боден го поставя наравно с най-големите мислители от неговото време. Развива теория за суверенитета в качеството му на самостоятелна концепция, дефинираща същността на държавата. Трактатът за републиката се откроява като най-значимия и известен труд на Боден.

    Най-важният елемент в държавата е суверенната власт. Концепцията на Жан Боден за суверенитета е „неговото велико откритие”. Без него държавата не би съществувала.

    Суверенната власт има три характеристики:

    1:1 Право да се издават закони.

    1:2 Тя е вечна.

    1:3 Тя е абсолютна.

    Според Боден владетелят трябва да се подчинява на някакви принципи и правила. Не разграничава божествения от естествения закон.

    Теорията на Боден включва и задължения на монарха да пази, уважава и покровителства главните структурни едници на държавата. Боден стига до извода, че монархията е най-структурната република, ако отговаря на изискването, монархът да не бъде избиран от закона.

    Теорията на Боден е оригинална и интересна за XVI век и има голямо бъдеще. Предлага серия от препоръки за упражняването на властта. Пространното му изложение в неговите „Шест книги за Републиката” съдържа всичко най-съществено от теорията на френския абсолютизъм.

     

    Следващите теоретици на абсолютната монархия повтарят и доизясняват теорията на Боден. За Жан Жак Русо суверенитетът също е „неотчуждаем”. Във френската конституция от 1791 година гласи, че „Суверенитетът е единен, неделим, неотчуждаем и неизменен.” Той вече принадлежи на нацията, но запазва характерните си черти да изразява пълнотата и независимостта на върховната власт в държавата, които остават основни и в нашето съвремие.

     

    Политическата теория през XVII и XVIII век

     

    Абсолютните писатели от XVII и XVIII век следват линията, начертана от Жан Боден. Единствената промяна са признатите и аргументирани извънредни правомощия на монарха. През XVII век френската монархия започва видимо да се променя. Настъпилите промени са предизвикани най-вече от войните. Когато през 1596 година Анри IV успява да наложи властта си в почти цяла Франция, е пред банкрут, понеже данъците отиват не в хазната, а в ръцете на губернаторите, управниците на градовете и чиновниците. Кралският съвет запазва ролята си на върховен правителствен орган, компетентен по всички въпроси. За най-значима правителствена формация се смята Съветът на делата, наричан от 1643 година Горен съвет. В този съвет никой не може да участва по право. В управлнието на държавата се открояват и някои висши административни лица, които са ръководители на парламента. Като най-важни помощници на монарха се утвърждават шестима министри: канцлерът, генералният контрольор на финансите и четиримата секретари на войната, флотата, външните работи и кралския дом. Една от най-важните институционни промени е развитието на монархията е изместването на канцлера. По времето на Луи XIV Жан Колбер превръща финансовия департамент в най-мощното министерско ведомство. Генералният контрольор и неговите най-важни сътрудници започват да издават постановления по въпроси, неразисквани в Кралския съвет. Друг важен аспект на промяната в управлението на държавата е утвърждаването на институцията на интендантите, като най-важни представители на централната власт в провинцията. През XVI век интендантите са кралски комисари, изпращани да играят ролята на помощници и надзорници на губернаторите. Правомощията на интендантите са широки, но и изискванията на централната власт към тях са много големи. В проввинциите те имат решаващата дума при разпределението на данъците и надзирават тяхното събиране. Действията на интендентите често срещат съпротива от страна на старите местни власти – съдебните и финансовите колегии и губернаторите. Появяват се и трети вид служители – чиновници или функционери. Новите служители постепенно започват да пълнят канцелариите на Кралския съвет, на министрите и интендентите. Местната администрация, самостоятелните, професионални и териториални общности са задължени да се подчиняват на държавната власт. Абсолютизмът все повече се превръща в „сила на фиксална принуда” и всичко, което пречи на владетеля, трябва да бъде елиминирано. От 1615 година генералните щати са премахнати, понеже кралете не ги свикват в продължение на 174 години. Парламентите започват да претендират, че са национална представителна институция, но Луи XIV успява да отнеме политическата им роля. През XVII век е прекратено съществуването на голям брой провинциални щати. Причината за това е стремежът на краля да централизира и унифицира събирането на данъци. Въвеждането на кралска данъчна администрация е провинциите понякога среща остра съпротива от страна на местното население и правителството е принудено да отстъпи. До XVIII век щатите се запазват и продължават да играят важна роля в местното самоуправление с три провинции – Бургундия, Фландрия и Артоя и Камбрези с Франция. Оцелелите провинции са поставени под понтрола на короната. Кралската власт установява свой контрол и над градските и селски общини. През XVII век повече от тях изпадат с тежки дългове. Въпреки установения строг финансов надзор, повечето градове запзват правото си да бъдат свободни. С едикта си от април 1667 година Луи XIV анулира всички посегателства на сеньорите спрямо общинските имоти. През XVII век във Фрнция са усъвършенствани и репресивните методи на властите за разправа с бунтовниците. Короната успява да „дисциплинира” и висшите потомствени аристократи. Тяхното неподчинение понякога е наказвано с екзекуция. Луи XIV връща престижа на краслкия двор. Настанява се във Версай, дворец с невиждан лукс. Придворните аристократи утвърждават неговия авторитет, които имат интерес да бъдат техни предани служители. През XVII и XVIII век кралската власт прониква във все по-широки сфери от живота на обществото – икономиката, образованието, печатното дело, културата. Най-добрите литератори, художници и музиканти са призвани да възпяват славата на суверена. Но кралската власт не успява да постигне реална ефективност върху цялата теория на кралството. Френският монарх има правото да издава заповеди. След продължителния религиозен конфликт, властта на суверена е приета от мнозинството французи. Още в първата половина на XVII век се появяват множество съчинения в подкрепа на монарха. Публикувани са и редица теоретични разработки, писани предимно от юристи. Най-забележителни трудове в тази област са „Обучение на френско право” на Ги Кокий, „Обичайни инструменти” на Антоан Лоазел. „Трактат за службите” и „Трактат за сеньорите” на Шарл Лоазо. „За суверените на краля” на Карден льо Брет. Потокът на тази литература отслабва, но не пресъхва чак до началото на революцията.