Франсоа Рабле - 'Гаргантюа и Пантагрюел'

  •  

    КУРСОВА РАБОТА

     

    по западноевропейска литература

     

    Франсоа Рабле- „Гаргантюа и Пантагрюел”

     

    (литературен анализ)

     

     

    Възникването на Ренесанса във Франция е в зависимост от същите социално-икономически изменения, както в цяла Западна Европа – разлагането на феодализма и създаването в неговите недра на нови обществени отношения. Но тоя общоевропейски прпоцес се развива при специфична за Франция обстановка. Затова френският Ренесанс, като възприема онова, което е общо за Ренесанса в другите страни, получава свое съдържание и форма, свой облик, характерен за тая страна. Остава безспорният културно-исторически факт: XVI век е блестящ век на френската култура, творческата мощ на френската нация се проявява с цялото си великолепие, с всичките особености на галския дух- жив, енергичен, подвижен, ту ироничен, ту скептичен, ту саркастичен, отрицаващ и в своето отрицание съзидаващ. Във Франция се създава литература-земна,човешка,реалистична.

    Своите най-високи идейно-художесвени постижения и своя най-дълбок философско-социален израз, френското Възраждане достига в лицето на Франсоа Рабле.Няма да сгрешим ако кажем, че Рабле за Франция е това, което е Сервантес за Испания и Шекспир за Англия, през същия век. В романа си „Гаргантюа и Пантагрюел”, като в огромен фокус, той събира и изразява всички  противоречия, конфликти и  проблеми на своята съвременност и им дава идейно-естетическо решение от позициите на хуманизма. В изострената социално-историческа и политическа обстановка, като работи тактично и разумно, той успява да избегне съдбата на редица хуманисти, които загиват от преследванията на тъмните силии да довърши своето епохално произведение. В подходящи, добре прецененимоменти той нанася преки удари върху Средновековието; при неблагоприятни моменти прави тактически отстъпления, после събира сили и пак атакува. Като равносметка се получава това, че към края на XVI век, под многобрийните нападения на френските хуманисти и особено на Рабле, средновековният мироглед е , макар и не напълно унищожен, в отстъпление. Немислимо е литературното развитие във Франция без наследството, оставено от Рабле, а мнозина френски писатели се учат от него на епохалност и реализъм.

    Франсоа Рабле има градски произход – баща му е бил адвокат в гр.Шинон, провинция Турен. Родният му край го дарил с неоценимо богатство – богатството на народния език: образно съдържателен, весел, игрив, насмешлив. Това ясно проличава в рамана му „Гаргантюа и Пантагрюел”. Както е било редно, той е учил в манастирите-неговит учители са монаси, а образованието му е църковно-религиозно. Цели четиринадесет години /1510 г. – 1524 г./ Рабле прекарва в един от най -  реакционните манастири – на францисканците. Тук получава монашески чин. Бъдещият велик хуманист е запазил лоши спомени от манастира и от своите учители, недоволен от това, което църковната схоластика му предлага. Рабле чете в оригинал античните писатели, води преписка с Еразъм, Бюде и други хуманисти. Всичко това- тази жажда за знания, този стремеж  към науката- е смъртен грях за  францисканските монаси. Добри приятели му издействат папско разрешение и той преминава в ордена на бенедиктинците, където се чувства сравнително по-свободен и главно -можел по-свободно да се предава на своите любими научни занимания. Последователно попълва знанията си от университет в университет в Бурж, Бордо, Тулуза, Авиньон, Париж, Монпелие, Лион. Особен интерес проявява към медицината и към най-ненавижданата от църквата наука – естествознание.

    Хуманистичните идеали на Франсоа Рабле се формират главно върху национална френска основа, но известно влияние, в това отношение, оказва и  италианския ренесанс. На два пъти той отива в Италия, живее известно време в Рим и други италиански градове. Запознава се с италианското изкуство, с италианската прогресивна  мисъл, интересува се от развитието на науката.

    Трънлив и неравен е жизненият и творчески път на Рабле след завръщането му в Родината. Реакционните сили, особено богословите в Сорбоната, са гледали на него като на враг, който разрушава вековната сграда на католическата църква. Нерядко е бил изправян пред опастността да бъде изгорен на клада като другите хуманисти. Спасявал се е благодарение на своята тактична предпазливост и застъпничеството на покровители.

    Рабле умира в 1553 г. на 59 годишна възраст в Париж.. Последната, пета книга от романа му „Гарагантюа и Пантагрюел”  излиза единадесет години след смъртта му /1564 г. /, в написването на която изглежда, е взел малко участие.

    Сюжетът на Раблевия роман не е измислен, а е изграден на основата на народната книга – творба на безименен автор, в която се разказва за „преужасните”  приключения на Пантагрюел и неговия баща Гаргантюа. Творчески използвайки народната основа, той разширява и задълбочава сатиричните елементи, влива дълбоко хуманистично съдържание.Заслужава да се отбележи, че главно две неоценими качества са направили впечатление на писателя в народната книга: бодрият, жизнерадостен смях, макар и грубоват на редица места - в този смях Рабле е прозрял величието на френския народен дух, неговия оптимизъм, с който посреща страданията в живота; второто обстоятелство е изключителността на героите. Рабле правилно е разбрал, че книгата ще бъде достойна за народа, ако тя му направи силно, поразяващо впечатление. Затова великанският ръст на героите, техните изключителни действия и постъпки, оригиналността на образите им не е недостатък, а предимство. Тук има значение и литературната традиция, изразена във фантастично – легендарната литература,  която е била близка до народния дух. Но Рабле няма намерение само да разсмива читателя. Той искал зад насмешката този читател да открие дълбока мисъл. Във встъплениети си към първата част той пише: „Не трябва лекомислено да се отнасяте към творението на човешката ръка... . Затова разтворете моята книга и хубавичко се замислете върху това, което се говори в нея... . Не се вслушвайте само в песните на сирените, а добре я изтълкувайте в нейния по-висок смисъл.”

    Рабле работи върху своя роман цели двадесет години. Работата протича неравномерно, в нееднакви по продължителност периоди, Причините не са в него, а в стеклите се национално – исторически условия. Първата книга излиза през 1533 г., след две години публикува втората. След дванадесет години излиза третата книга. Защо се случва така? Умрели ли са неговите герои? Пресекнал ли е неговият смях? Или във Франция вече няма какво да се осмива? Напротив. Но времената са се изменили. Францисп I , този „крал на изкуствата”, както е обичал сам да се нарича, прави завой към реакцията. Инквизицията, макар и не с такава сила както в Испания и Италия, действа и във Франция. И само оптимизмът, който никога не е напущал Рабле, му дава сили да продължи работата си върху романа.

    Романът на Рабле можем да наречем, в точния смисъл на думата – епохално произведение. Авторът действително е обхванал в цялата дълбочина и широта своята епоха. Няма важно обществено-политическо събитие, жизнена ситуация, конфликт от личен или обществен характер, които да не са намерили своя идейно-естетически израз в произведението. Рабле поставя в романа си редица проблеми, но на преден план изпъква проблема за човека, изобразяван от гледна точка на хуманизма. Човек се ражда нито добър, нито лош. Животът по-късно го прави пълноценна или малоценна личност. Такъв поглед върху човека е в пълно противоречие с църковно-християнския мироглед, според който по начало човек е склонен към злото, затова му трябва ръководител в живота и тоя ръководител може да бъде само църквата. „Човек струва толкова, колкото сам себе си цени” – казва на едно място Пантагрюел. Рабле също знае, че е необходим ръководител на човека в живота, но според него е необходимо правилно, естесвено и ново възпитание, съобразно с човешката природа.