Франкската империя при каролингите

  •  

                  Майордомите на Австразия от рода на Пипинидите ( потомци на Пипин Херисталски ), като станали владетели на обединената Франкска държава, положили началото на нова династия на франкските крале, която по – късно по името на най – големия от своите представители – Карл Велики, получила названието династия на Каролингите. Управлявали Франкската държава от края на VII до средата на IXв, отначало като майордоми при “ленивите крале”, след това от 751г. като крале.

                  Времето на управление на меровингския крал Дагоберт било времето на последните успешни военни експедиции извън границите на кралството. Меровингските крале били принудени да прахосват традиционните си източници на богатство за да купуват верността на своите хора. Цялата власт и богатства преминавали в ръцете на кралете, църковната и светската аристокрация. В определени моменти Меровингите успяват да възстановят целостта на Галия, да създадат единно кралство, опиращо се на благородниците и епископите. Много често обаче единството е поставяно под въпрос поради враждите между наследниците, интригите и убийствата, неспособността на суверените. Едва обединени франките се разделяли и се връщали към племенните войни.

                  Верността на васалите към кралете започнала да се топи. Пипин Херисталски по време на цялото си управление несъмнено владеел севера и изтока на Галия, завземайки и нови територии, и опитвайки се да се включи във възраждащата се търговия по Северните морета. Осъществил връзка с папската инстанция в Рим, с цел да улесни евангелизаторското дело в Галия, поставяйки начало на Каролингския синтез. След победата му над нейстрийците край Тертри през 687г. Това го издига до позицията майордом на цялото кралство на франките при управлението на Теодорих III. Пипин си присвоява титлата херцог. След смъртта му през 714г. синовете му водят седемгодишна борба за мястото му, спечелена от Карл Мартел. На новата династия на Каролингите се падало да дадат на франките нещо повече от едно кралство: бившата Западна римска империя.

     

     

     

    Карл Мартел (“Чукът) управлява от 715 до 741г. Започнал управлението си с усмиряване на вътрешните размирици в кралството. Разбил въстаналите против него нестрийските феодали, а след това херцозите на Аквитания и Прованс. Опълчил се против разбунтувалите се германски отвъдрейнски племена – сакси, фризи, алемани, бавари – и отново ги обложил с данък. През 732г.

    Аквитанския княз бил достигнал апогея на своето могъщество. За да се предпази от франкския натиск, той се съюзил за известно време с Рагенферд, а за да се защити от сарацинската заплаха, ок.730г. сключил договор с предводителя на берберите Мунуса, който владеел Сердан. Карл използвал коварния претекст за предателството на аквитанците, представяйки ги като съюзници на поганците – неверници, за да предприеме през 731г. двупосочна кампания на Юг от Лоара, която му донесла богата плячка и разкрил амбициите си да присъедини към кралството си богатия Юго – Запад. Еуд поставен в безизходно положение, се осмелил да иска помощ след поредното сарацинско нашествие, организирано направо от Испания. Пред възможността да атакува направо Тулуза, известна със зловещите си слава, губернаторът Абд-ал-Рахман предпочел да нападне от запад, удържал победа над баските планинци, след което отправил войските си към стария римски път свързващ Дакс и Бордо. Вероятно целта му от този момент е била да завземе Тур. Сразил Еуд и хората му пред Бордо. Отправил се към Поатие и ограбил базиликата “Сент-Илер” преди да бъде спрян от Карл на римския път, водещ към Тур, при Мусе на 25 октомври 732г. Карл Мартел се превърнал в главния покровител и първенец на Християнския свят и владетел на цяла Галия.

    Карл налага нови форми на земеползване за франките. Използва формулата на бенефиции, при която се дава земя срещу служба – военна или лична. Практиката на бенефиции е пряко заета от Църквата, която я е институционализирала още от началото на IVв. Като отплата на средното низше духовенство.

    Карл Мартел пречи на избирането на нов крал след смъртта на Теодорих IV през 727г. и практически остава като крал, без да носи тази титла. Папа Григорий III се обръща в писмо към Карл с титлата “полу – крал”. Той го моли за помощ срещу ломбардите. Изпраща му многобройни подаръци, между които са и “свещените ключове от гробницата на Блажения Св.Петър”.

    На 22 октомври 741г. умира Карл Мартел. Приживе пожелал да подели наследството си между синовете си. Онези, които му родила законната му съпруга били по – облагодетелствани – по – големия Карломан, получил цяла Австразия и властта над Отвъдрейнска Германия; на по – малкият, Пипин, се паднала по – голямата част от Нейстрия, цяла Бургундия, Прованс и хипотетичния контрол над Аквитания. Грифон, синът на една от наложниците му наследил доста разпокъсани територии в трите кралства – Австразия, Нейстрия и Бургундия.

    Пипин ( Къси) управлява от 741 до 768г. Пипин и Карломан затварят през 741г. в крепостта Шевремон техния полу – брат Грифон, претендиращ да влезе във владение на своята част от наследството. Последвало преразпределение на земите, в резултат, от което австразийския владетел Карломан сложил ръка на северната част на Нейстрия, а нейстрийския владетел Пипин се сдобил с “Мозелското херцогство”, разположено между Мец и Трир.

    Одилон, новия баварски херцог, произхождащ от фамилията на Агилолфингите, който се оженил за сестрата на Карлома и Пипин. Той се стремял да получи по – значима политическа роля. Съюзил се с алеманския херцог Теодебалт, който искал да си възвърне наследството на своя баща Лантфрид, отнето му от Карл Мартел, и с аквитанския владетел Хуналд, готов да се бори срещу всякакви претенции за настойничеството от страна на Севера. Взели решение да утвърдят властта си като и предадат легитимност. Извикали от манастира “Сен – Бертен” един забравен вече наследник – сина на Хилперик II, когото през 743г. провъзгласили за крал под името Хилперик III, който е последния владетел от рода на Меровингите. Провели няколко военни кампании между 742 и 745г. Всички въстанници били подчинени от Пипин и Карломан.

    Направен е компромис, за да могат да се уредят отношенията с църквата. Всички раздадени като бенефиции църковни земи се признавали за собственост на църквата, на която бенефициариите трябвало да внасят определени платежи. Тези поземлени държания се наричали “прекарии по кралска воля”. Бенефициариите били длъжни да носят военна служба само в полза на държавата и без разрешението на краля църквата нямала право да им отнема земята. От този момент Каролингите винаги били в тесен съюз както с църквата,така и с нейния глава римския папа.

    През 747г. Карломан се оттегля от управлението. Пипин показал, че възнамерява да управлява сам. Приписал си настойничеството над сина му Драгон, като скоро след това го лишил от всякакво право за онаследяване. Пипин бил принуден да вземе решение за бъдещата участ на своя полу - брат Грифон, който останал без надзор посял семената на бунта сред саксонците и баварците. През 749г. му е поверено обширното херцогство Льо Мен, съставено от 12 графства, което изпълнявало функцията на погранична марка, пазеща страната от Британия.

    Притиснат от лангобардите, папата възлагал всичките си надежди на помощта от франките. Той санкционирал узурпираната от Пипин кралска титла. През 751г. със съгласието на папата на събрание на франкската аристокрация и на своите васали в Соасон Пипин бил официално провъзгласен за крал на франките. Последния меровингски крал Хилдерик III бил затворен в манастир.

    Ломбардската заплаха отново започнала да добива реални очертания – крал Естулф завзел Равена и се готвел да тръгне към Рим с цел да обедини Италия под своя скиптър. Папа Стефан II потеглил към франкските земи. Опитал се да убеди краля, че папската инстанция притежава правото да владее града Рим. Пипин възприел идеята за провеждане на експедиция в Италия. Първата, проведена през лятото на 734г., отвела Пипин до крепостните стени на ломбардската столица Павия, където той пленил и затворил Естулф. През 756г., обаче предприел офанзива към Рим и обсадил града. Пипин провел повторна и също толкова победоносна експедиция.

    Романизираните гали в Септимания, които жестоко били пострадали от кървавата политика на Карл Мартел, се примирявали с игото на мюсюлманите, то останалите там вестготи вече никак не го понасяли, така че Пипин можел да разчита на тях, за да съумее по – ефикасно да подчини тази област. Първата

    военнакампания, предприета през 752г. довела до капитулацията на Ним, Магелуна,

    Агда и Безие, като краля оставил графската власт в ръцете на готите. Пипин обаче не успял да завземе Нарбона – главна база на мюсюлманските военни сили. През 759г. той предприел втора кампания, като тържествено обещал на жителите на града, че ще могат за в бъдеще да живеят съобразно вестготските закони и обичаи. След завземането на арабския гарнизон градът действително паднал в ръцете му, а след него – и цяла Септимания. През 768г. Аквитания също губи независимостта си. Пипин изпраща франкски графове в завладените области и обнародва един капитуларий, осигурява законна подкрепа на всички поданици, независимо дали са романи или варвари.