Фонетични, граматични и лексикални варианти на диалектни форми

  • При адаптиране на диалектен текст към книжовната нормалексикалните варианти са тези, които придават особен колорит на творбата. Ботев употребява в стиховете си редица лексикални диалектизми: сал със значение на само;га кога; свинец означава куршум; остало – останало; найдат вместо книжовното намерят; красно вместо красиво; додея омръзна; кахъри – грижи ; толкозмина е вариант на толкова; ръда означава плаче; сироти – бедни; конец носи архаичното си значение край; търти се е тръшна се; дохождал – идвал; двоица като вариант на двама; подевки означава девойки; струва е употребено със значение на прави;наеден – наяден; синца – всички; найда е лексикален вариант на намеря и пр.

    Стремежът за  адаптиране на диалектни текстове към книжовната норма у Ботев е добро потвърждение на изтъкнатото положение за общозадължителния характер на книжовните езикови норми, на които се подчиняват всички, в това число и най-изтъкнатите писатели и поети. Стремежът да се освободят от силното влияние на родния говор  наблюдавамеи при другите наши възрожденски писатели. Подобни поправки може да открием в творчеството на Иван Вазов. Романът му „Под игото” излиза за първи път през 1889-1890 г. и е преиздаван многократно, но още в първите няколко издания авторът прави необходимите преработки, между които се наблюдава замяна както на диалектни форми, така и на диалектни думи с техните книжовни съответствия.

    Ботев, Вазов, редица други поети и писатели, които творят през периода на формирането на книжовния език и които дейно участват в неговото изграждане, не пишат на родния си диалект, a ce стараят да пишат на установяващия се книжовен език, като се съобразяваят c неговите норми. Затова при преработката на своите творби те отстраняват онези езикови форми и думи, които се схващат като диалектни, като отклонение от правилното. Така е, защото книжовният език за тях  e реалност, даденост, която задължава всички да ѝ се подчиняват. Това се потвърждава и от сегашната практика в нашата художествена литература.

    Книжовният език произлиза от диалектите и представя по-висш етап в развоя на общонародния език. Неговото отношение към диалектите обаче не остава постоянно едно и също. Отначало при оформянето на книжовния език в зависимост от конкретните исторически условия влиянието на диалектите е по-силно, и то не на всички, a само на някои от тях. Така при изграждане на българския книжовен език главно участие вземат североизточните балкански говори, западните говори вземат слабо участие, a югоизточните говори и по-специално родопските говори не вземат почти никакво участие. Освен това при оформяне на българския книжовен език, както и през първите периоди от съществуването му, в него по-лесно проникват елементи, на първо място това са думи от отделните диалекти. По-късно, с окончателното формиране и затвърждаване на българския книжовен език, влиянието на диалектите постепенно намалява и отслабва, за да стане след време почти незначително.