Фейлетоните на Алеко Константинов - художествени характеристики

  •  

    ФЕЙЛЕТОНИТЕ  НА  АЛЕКО  КОНСТАНТИНОВ --  ХУДОЖЕСТВЕНИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

     

     

                  Фейлетонът е литературен жанр, за който е характерно публицистичното ангажиране на писателя с проблемите на съвременността. Основателно е определянето му като художествено-публицистичен жанр. Присъщи на фейлетонната поетика са хумористичното изобразяване на лица и явления, сатиричното отношение към тях и задължителната актуалност на съдържанието.

                  Освен като автор на “Бай Ганьо” и “До Чикаго и назад”, Алеко Константинов остава в историята на българската литература и като значим творец фейлетонист. Ориентацията към жанра може да се обясни с предразположението на автора към комичните и сатирични форми на изобразяване на социалната действителност. Субективно-тенденциозният патос на фейлетонния дискурс е адекватен на мястото, което заема Алеко Константинов в българското общество от края на ХIХ век – политически писател (писател, ангажиран с конкретните действия на определена политическа партия).

                  Алеко създава фейлетоните си в периода 1894-1897 г. Писани от позициите на активен член на демократическата партия, те са публикувани като подлистници на вестниците “Знаме” и “Млада България”. Във втория том от събраните съчинения на Алеко Константинов (издание 1980-1981) за фейлетони са определени 46 творби. По-голямата част от тях са отклик на конкретни политически събития и изразяват отношението на автора към личности от обществения и културния живот на България през 90-те години на ХIХ век. Няколко фейлетона имат автобиографичен характер: “По изборите в Свищов”, “Страст”, “Ами мен защо закачаш бе, Тодоре?”, “Отворено писмо до г-н Велчо Велчев”. С изключение на “Страст” те са написани по конкретен повод и с тях авторът цели да се защити от обвинения на политическите си противници. Ценното е, че тези фейлетони представят нравствените принципи, от които се ръководи Алеко Константинов както  в своето творчество, така и в гражданското си поведение. Показателен е  финалът на “Отворено писмо до господин Велчо Велчев”:

                  “Арсениев, помня още в ученическите си години, в някое от съчиненията на Джон Стюарта Миля, прочетох цитирано едно изречение, което ми се вряза дълбоко в паметта. Може всичко от Стюарта Миля да съм забравил, но това изречение ще го помня до последния си час. То е: “П о-д о б р е  д а   б ъ де ш   н е-

    д о в о л ен   ч е л о в е к,   о т к о л к о т о   д о в о л н а   с в и н я.”.

                  В “организирания” около зависимостта от тютюнопушенето фейлетон “Страст” е проблематизирана опозицията богатство – бедност. Материалното благополучие е означено като плод на нравствено падение. Алеко Константинов изразява убедеността си, че достойнството и моралната чистота стоят по-високо от платеното с тяхната цена социално преуспяване. Поставен пред избора “да има или да бъде” (ако използваме формулировката на Ерих Фром) той категорично избира “да бъде”: “... И аз гледам на богатството почти с презрение. Това не е завист, съвсем не. И как можеш да завиждаш на това, което ти докарва отвращение, понеже знаеш, че не е плод на честен труд или щастлив случай, а рента на унижението и лакейството.” (“Страст”) Израз на съзнанието, че богатството и чистата съвест са несъвместими е и признанието от цитирания фейлетон “Отворено писмо до господин Велчо Велчев”: “Аз и пари са две субстанции, осъдени на вечна раздяла.”.

                  Тези изказвания, както и възприемането на сатиричните интенции в творчеството на писателя като форма на борба с бездуховността, пошлостта и корупцията в обществото, са причина редица видни литературни критици да открояват идеализма като същност на личността и твореца Алеко Константинов. За него д-р Кр. Кръстев пише: “У Алеко се бе вселил светият дух и бе направил от неговата душа оръдие на колективната българска душа... във великата душа националният позор се превърна във висок подвиг.” Сходна е оценката на Пенчо Славейков, който причислява автора сред “рицарите на светия Дух”. “Аристократизмът – основна черта у Алеко” озаглавява една своя статия-спомен Петко Тодоров. Проф. Иван Шишманов нарежда автора на “Бай Ганьо” между нравствените възпитатели на българския народ, следващи заветите на Паисий Хилендарски.

                  Идеализирането на Алеко Константинов обаче не трябва да води до едностранчива рецепция на неговото творчество и особено на фейлетоните му. Обвързан с конкретна политическа партия Щастливеца нерядко е тенденциозен и несправедлив към личностите, изповядващи политически убеждения, различни от неговите, принадлежащи към партийни формации, конкуриращи се в обществения живот с Демократическата партия. Алеко Константинов абсолютизира недемократичния характер на Стамболовото управление. Във фейлетона “Честита Нова година” крайното русофилство води автора до национален нихилизъм и неразбиране на обусловената от идеята за държавен суверенитет на България външна политика на Стефан Стамболов. Тенденциозно негативно е отношението към големия държавник и в “Малко сравнение”. Предимно в отрицателна светлина се интерпретира обществената и културната дейност на Иван Вазов, Стоян Михайловски, Константин Величков в “Списък на българските гении”, “Вий знаете ли що значи амнистия? – провикна се умният Стоенчо Михайловски”, “Дребни работи”, “Кандисахме”.

                  Партийната ограниченост на фейлетониста Алеко Константинов ярко изпъква в неговото отношение към инициативата на К. Величков да създаде рисувално училище в България. В случая Щасливеца като че ли изхожда от “принципа” “щом сме в опозиция трябва да сме против всичко, което прави правителството”. Той смесва по абсурден, но реторически ефектен, начин естетически и политически начала, деспецифизира битието на духовната култура като пренася върху него логиката на икономическото и политическото мислене: “Сега, да, сега се убедихме вече безвъзвратно, че неизчислими злини е претърпяла нашата татковина само за това, защото не сме имали ... р и с у в а л н о   у ч и л и –

    щ е!”. (“Кандисахме!”)

                  Естествено трябва да се подчертае, че редица от сатиричните стрели на фейлетониста са точно насочени. Тенденциозността има своите обективни основания във фейлетоните, посветени на изборните борби и на политическото поведение на Григор Начович и княз Фердинанд: “По “изборите” в Свищов”, “Угасете свещите!”, “Избирателен закон”, “Смирно! Рота-а п’ли!”, “Освидетелствувание зъбите на посещающите Черната джамия”, “Тържеството на Велзевула”, “Молитвата на Велзевула”, “Миш-маш”, “Херострат II”.

                  Значимостта на Алековите фейлетони не е в тяхната обективност, в достоверното изобразяване и оценяване на конкретните събития, станали повод за написването им. Същностно за фейлетонния жанр е изразяването на авторовата субективност, субективното изживяване и оценяване на актуалните  обществени реалии. Това много ясно съзнава Пенчо Славейков, когато в увода към първото издание на съчиненията на Алеко Константинов пише: “Лош фейлетонист е онзи, който се домогва да бъде обективен.”. Силата на Алековите фейлетони не е в точното пресъздаване и оценяване на фактите, а в нравствения патос и в сполучливите художествени образи на социалните недъзи и пороци. Независимо дали вярно изобразява действителността от края на XIX век, Алеко Константинов, чрез таланта си на фейлетонист, създава образи, които надмогват ограничеността на своите типизиращи функции и първоначалната си публицистична зададеност. Тяхната съдържателна форма има обобщителен потенциал, който позволява да бъдат възприемани като символи на гражданска непримиримост с непочтеността, демагогията, корупцията, тиранията в обществото.

                  Много от Алековите фейлетони демонстрират съвършено боравене с поетиката на жанра, изключително ефектно използване на типичните за фейлетона похвати.

                  “Освидетелствувание зъбите на посещающите Черната джамия” активизира присъщите на жанра хиперболичност и художествена условност при представянето на злободневните факти. Въздействието се дължи на буквализирането на метафората. Авторът тръгва от текста на статия в официоза в. “Мир”, където между другото пише: “... посещенията на затворниците стават със знанието и позволението на надлежните власти, които са длъжни да знаят дори и зъбите на външните посетители, на който и да било затворник”. Произведението превръща метафората за познаването на зъбите в хумористичен сюжет, чрез който фикционалността се явява оценъчен коментар на стила на партийната журналистика.

                  “Избирателен закон” изобличава разминаването между думи и дела, между законите и придържането към тях. Фейлетонът е пародия на приетия от V-то обикновено народно събрание Избирателен закон. При построяването на пародията Алеко Константинов използва най-често следния похват: цитира без изменения началните няколко думи на отделните членове, след което видоизменя текста в съответствие с реалността на избирателните практики; понякога той променя само отделни думи, добавя или зачертава отрицателната частица “не”.

                  Посветеният на княз Фердинанд фейлетон “Херострат II” е сюжетиран чрез формата на сън в залата на Народното събрание. Авторът проявява изключителната си способност асоциативно да съотнася факти, принадлежащи на синхронно и диахронно отдалечени реалности. Смислово са обвързани в словото на фейлетонния разказвач реплики на депутата Михаил Такев и Фердинанд, които реално не кореспондират. От действително казаните или приписани на княза думи (“аз ще разруша това славянско гнездо и ще го превърна в конюшня”) в съня на героя разказвач се стига до видението на Ефеския храм, заел мястото на Славянска беседа. Символната аналогия е прозрачна – както Херострат е запалил храма на Артемида през 356 г. пр. н. е., за да остави името си в историята, така и Фердинанд в омразата си към славянофилските кръгове в България е воден от дребнаво тщеславие.