Фейлетоните на Алеко

  • Алеко Константинов (Щастливеца)

    (1863 – 1897)

     

            Нравствената чистота и активната гражданска позиция на Щастливеца обуславят мястото му в обществото и в литературния процес с определението “будната съвест на нацията”.

            Появата на Алеко Константинов в литературния процес от края на 19. век е симптоматична (показателна) за новите тенденции и функции на словото като изкуство в културната ситуация на утвърждаващата се държавност. Той сигнализира интелектуализацията в литературното пространство – както с поведението си на обществена личност (високоинтелигентна, с неподкупена съвест, с аристократичен дух и манталитет, бохемска), така и като творец.

            Отвореният за света и европейската култура дом на свищовския търговец (бащата на Алеко Константинов), приятелският бохемски кръг на младите хора от “ВеселаБългария”, адвокатската професия правят възможно осъзнаването на словото като средство за отстояване на собствената свобода, на принципите за справедливост и способността за въздействие върху околните. В изповед пред Ив. Шишманов Алеко формулира своя житейски императив чрез девиза “Свобода, честност и любов” (друга негова максима е “По-добре дабъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня”) и така откроява себе си като чувствителен, хуманен, любознателен и отговорен за света човек (неслучайно нарича себе си Щастливец, защото е честен и с неподкупена човешка и гражданска съвест). С тази позиция към себе си и другите творецът продължава Вазовата критическа линия на изобразяване на безнравствената следосвобожденска действителност (критически реализъм), без обаче да споделя Вазовия идеализъм. Така Алеко продължава и възрожденската традиция на писателя общественик – екстравертния тип творец, за когото не личните преживявания, а светът вън от него е повод и подтик за творчество, а литературата е правдиво отражение на действителността. Алеко обаче надмогва патриархалната затвореност на следосвобожденска България и формулира перспективите на българската културност – тя започва да оценява себе си чрез съотнасяне с външния свят, с другостта. Преосмисля се опозицията “своечуждо” – чуждото не е заплашително и враждебно, а другост, която трябва да се опознае и да се усвои положителното от нея (като натрупан опит). Основен е проблемът за срещата на културите: Алеко предлага на човека у българина да разпознае у себе си качествено-духовното, за да срещне новото време и света на цивилизацията. Чрез мотива за Пътя и Пътуващия човек авторът проследява различни съотнасяния между българина (със самочувствието му на свободен човек) и чуждия европейски свят, опитите на младата българска държава да се европеизира.  

    Активното съзнание за извършващите се промени в битовата, духовната, социалната сфера предпоставя и жанровия избор на писателя:

           - пътеписите преоткриват родното пространство в съпоставка с чуждото (след пътуването на Алеко до Америка и Европа) и по този начин открояват устойчиво съхранените ценности на малкия, но дълбок български свят. В същото време те откриват пред любознателния читател непознатите очертания на другите светове. И своето, и чуждото са обект на авторовата безпристрастна оценка – критична и утвърдителна. Като син на новото време, Алко вярва в силата на техническия прогрес, но в същото време изразява и тревогата си за чистотата на духовния човешки свят и на природата. За Алеко природата (както за Вазов) е лек за душата от безнравственото цивилизовано градско пространство. За разлика от Вазов, Алеко се възторгва не само от родната природа (Ниагара); (Алеко поставя началото на организираното туристическо движение в България – 1895г.)

       - Алеко улавя симптомите на моралния упадък и нравствената деградация в бълг. общество, на байганьовския меркантилен дух на епохата и чрез средствата на иронията и сатирата им се противопоставя – във фейлетоните си и в книгата “Бай Ганьо”.

        - В разказа “Пази Боже, сляпо да прогледапатриотът и моралистът Алеко изобличава образа на парвенюто – отродяването, кариеризма, големеенето, стигащи до отблъскваща с жестокостта си безнравственост. В контекста на това е и Алековата максима “По-добре да бъдеш недоволен човек, отколкото доволна свиня”.

     

     

    Фейлетоните на Алеко

     

     

    Фейлетонът като жанрвъзниква в България в навечерието на Освобождението, самородно явление е (няма предходници) и изпреварва дори белетристиката. Автори на фейлетони: Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов, Захари Стоянов, Добри Войников.

     

    Фейлетонът (от френски – лист, подлистник, вестник) елитературно-публицистичен жанр, в който негативните явления от действителността се разкриват, осмиват, изобличават чрез средствата на присмеха (хумор, ирония, сарказъм,гротеска, пародия, сатира). Жанрът изказва непосредствените впечатления на обществено ангажираната личност от проблемите на съвремието, усилието на интелектуалеца да формира българина като човек с гражданско съзнание и със съхранена патриархална нравственост, като изобличава всичко онова, което пречи за постигане на целите.

     

    Особености на Алековите фейлетони:

    1.      В развитието на българския фейлетон Алеко заема ключово място – той довежда жанра до неговата литературност.

    2.      Основно средство за изобличението е иронията като висша форма на свобода с пречистваща сила.

    3.      Езикът е експресивен, приоритет има битоворазговорната лексика, формата на изказ в повечето случаи е монологично-диалогична.