Европейци сме ний, ама все не сме дотам!

  •  

    Европейци сме ний, ама все несме дотам!...”

     

                  „Бай Ганьо” е текстът, пораждащ може би най-противоречивите прочити в българската читателска среда. Чрез така наречените повествователни гласове, Алеко изгражда творбата си като поредица от „невероятни разкази за един съвременен българин”. Героят е роден от впечатленията на пътуващия писател за поведението на българите в чужбина, той е образ, в който се срещат и сблъскват различни епохи, свързват се по най-невероятни начини противоречиви прояви на националния ни характер. Според внушенията на Алеко-Константиновата книга нищо родно не  е хубаво. Следователно чертите на балканското и ориенталското у Бай Ганьо са несъвместими с „Европата” – винаги идеализирана в Алековите текстове. В първа част на книгата – „Бай Ганьо тръгва по Европа”, образът на героя се изгражда в постоянно сравнение с европейския свят. В колоритния образ на Ганьо Балкански са разкрити множество и различни черти – и социални, и национални, и цивилизационни, и общочовешки. Той е комплексен и динамичен. Бай Ганьо е граничен за времето си като смяна на тенденциите от национално-патриотични към персонални съградености. Като изваден от националния и регионален културен контекст  на Балканите и положен в този на европейското, Бай Ганьо наистина се оказва на границата на две култури. Той не познава цивилизационните норми, присъщи на чуждото, каквито са езикът, облеклото, етикетът и поради това ги приема като враждебни и заплашителни. Това от своя страна провокира у героя  стремежа към тяхното умишлено омаловажаване и отрицание, извършвано винаги чрез сравняването и утвърждаването със своето и познатото.

    Отвореният финал на творбата директно опровергава „европеизирането” на Бай Ганьо и припомня началото на книгата. Авторът споделя своята вяра,че един ден, когато героят му прочете „тази книжка”, ще се позамисли, ще въздъхне и ще рече : Европейци сме ний, ама все не сме дотам!...”. Горчивата въздишка на автора обаче съдържа повече съжаление и упрек, колкото надежда, че книгата му ще докосне и промени чертите на „българското” у сънародниците му. Днес, прочитайки творбата от дистанцията на изминалото столетие, можем да заключим, че някои черти на байганьовския характер изглеждат дълбоко вкоренени в човешката природа. Те се проявяват при всеки нов допир на индивида с обществото, с институциите, с другите хора, независимо от конкретните обстоятелства на една или друга епоха.

    Проблемът за отношението „българинът-Европа” не е чужд на българското съзнание и в епохата на Възраждането. Поради специфичната задачана тази епоха - утвърждаването на представата за българското, този проблем най-често се разглежда в контекста на опозицията „свое-чуждо”. В този смисъл Европа означава чуждото и различното. Възприемането на европейското се схваща като отдалечаване и дори измяна към своето, като разколебаване на отношението към ценностните ориентири на родното. Чуждото като несъвместимо с нашето е непознато, следователно непредвидимо и като такова – потенциална заплаха. Опозицията „свое-чуждо” е схема за изграждане на отношение и към другите. След Освобождението и Съединението на България процесът на консолидиране на националната общност е в общи линии завършен. Големият национален идеал на Възраждането престава да бъде актуален. Преструктурирането на общественото пространство, промяната на ценностните ориентири, както и естествено породилият се стремеж нова България да се приобщи към европейската цивилизация изправят българина пред необходимостта за съпоставка с други народи, за търсене на пътища за преодоляване на комплекса за малоценност от икономическата и културната изостаналост. В контекста на тези трансформации се изменя и отношението към Европа.От знак на чуждото и враждебното тя се превръща в културен ориентир, в нов знак за духовна идентичност, в недостижим, идеализиран връх. Това трансформира и опозицията „българско-европейско” - европейското функционира като означение на икономически и културен напредък. Стремежът към европеизация на българския обществен и културен живот аргументира една нова позиция – критична и иронична по отношение на българското.

    Такива са и позициите на разказвачите в „Бай Ганьо”, чието присъствие създава основната рамка в структурата на творбата, задава другата, дистанцираната оценъчност в разказването на самия автор. Няма друга творба в българското литература, която да се радва на такава популярност, и която да е предизвикала толкова противоречиви оценки от страна на литературната критика чак до днес. Балканецът отдавна е напуснал страниците на книгата и е заживял свой самостоятелен живот в българското съзнание, превръщайки се в герой на многобройни анекдоти, в събирателен знак едновременно на негативното в националния характер, но и на българската виталност и адаптивност. Чрез пъстротата в личността на Бай Ганьо, Алеко  успява да докосне най-чувствителните центрове на общносттаи същевременно посочва пътя за преодоляване на националните комплекси при съпоставката ни с Европа.

    Структурата на произведението не се побира в тесните рамки на жанровите определения. Похватът „разказ в разказа” задава композиционна рамка, но освобождава от изискванията за сюжетна последователност, за вътрешна обвързаност на случващото се. Свързващият елемент е персонажът. Водещ е проблемът – в първата част несъстоялата се „европеизация” на Бай Ганьо, а във втората – социалната му реализация. Всеки разказ добавя нов елемент в разглеждането на този проблем, без да го разполага в никакви граници. Най-общо времето в „Бай Ганьо” е „тук и сега”. И макар че отделните разкази настояват за конкретност – „... преди три години”, „...като се връщах от ваканция” – тази конкретност е за останалите участници в разговора, а не за читателя. С финала творбата прекъсва разказването, но не и историите за Бай Ганьо. Така самата структура на произведението заявява „живота” на героя извън ограниченото пространство на текста и в известен смисъл предопределя извънлитературния му живот. Ганьо Балкански пребъдва във времето като образ- символ с надхвърлящи по-широки значения от историческите, социалните и геополитическите, които обаче безспорно събира.