Есхил - баща на дреногръцката драма

  •  

     

    Есхил- Баща на древногръцката трагедия

    Роден в Елевзина около 525 година преди Христа, съвременник на Пиндар. Произхожда от стар, знатен аристократичен род, свързан с Елевзинските мистерии. Живее в бурна епоха – пролива кръвта си на бойните полета на Гръко – Персийските войни. Взима дейно участие в битките край Маратон и Саламин, но запазва консервативните си разбирания. Съдейства за тържеството на радикалната демокрация и служи на нейната външна политика. Смята за най-важна задача да се поддържа авторитетът на религията и на държавата, които принуждават гражданите да действат справедливо и законно.
    В творчеството на Есхил за първи път държавата е изобразявана като висша нравствена власт, стояща над човешкия живот. Дори и древните предания Есхил обагря с тази идея.
    Според легендата оракулът му предсказва, че ще бъде поразен от небесен удар. Веднъж докато седи сред полето, летящият над него орел, взима големия му череп за камък и пуска над него една костенурка, с цел да я разбие в скалата. Така Есхил умира. Годината е 458 пр. Христа, в Гела. Приживе съчинява епиграма, която поставят на гроба му. В нея се съобщава, че е атинянин, син на Евфорион, че се е сражавал при Маратон. Няма дори и намек за трагедийното му творчество. Навярно защото в Древна Елада призванието на мъжа е да бъде воин.
    Творчество – запазени текстове
    На 25 години за първи път се състезава в поетическо майсторство. Творческият му период продължава 40 години.
    Легендата разказва, че Дионисий му се явява на сън и му поръчва да напише трагедия. След представянето на трилогията „Орестия” народът увенчава своя поет, но не запазва аеропага. Демократите спечелват, аристократите загубват. През 468 година преди Христа среща Софокъл. Според легендата напуска Атина, защото щастието на победител в театралните състезания му изневерява. Есхил заминава за Сицилия, където умира.
    Оставя на поколенията 72 или навярно 90 пиеси; 13 пъти е победител в театралните състезания (за първи път – през 484 г. пр. Хр.). Запазени са седем цели трагедии – „Персите (Persai)”, „Седемте срещу Тива” (Hepta epi Thebas) – последната част от трилогията „Едипопея”, „Молителките”, „Прикованият Прометей” (Prometheus desmotes) и трилогията „Орестия” – „І Агамемнон” (Agamemnon), „ІІ Хофори” (Choephoroi| , „ІІІ Евмендите” (Eumenides), Това е най-зрялата му пиеса; интерпретира троянския цикъл – смъртта на Агамемнон.
    „Перси” – единствената историческа драма запазена до днес; втората част от загубена трилогия, представяща посрещането на разгромения край Саламин Ксеркс в персийския двор.
    - Напомня за връзката между лирика и драма.
    - Главно място е отредено на хоровата песен; хорът е централна фигура.
    - Диалогът не играе основна роля – събитията се предават чрез разказите на пратениците.
    - Дълбоко религиозно чувство, внушаващо нравствена идея – смъртният не бива да се възгордява.
    Общо погледнато „Перси” има примиряващ характер. Тук се чувства стремежът към хармония на гръцкия народ, който обича живота и всичките му радости; народ, който намира крайната цел на щастието не в завоеванията, а в мирния живот, в хармонията между дух и тяло.
    Нека никой, кой презрял си е съдбата
    и чужда пожелал да не пилее
    сам великото богатство свое.
    „Седемте срещу Тива” – третата част от трилогия, в чийто сюжет бива заложена легендата за проклятието над рода на лабдакидите. (първата пиеса - „Лай”, втората - „Едип цар”) – Тивански митологичен цикъл. Трета част разкрива последствията от това проклятие. Седем вожда обсаждат Тива, управлявана от Етеокъл – най-големият Едипов син, седмият от вождовете е брат му Полиник, който е изгнаник от своята родина. Той стои пред седмата врата и пее:
    Със тебе той желае да се срещне в бой
    Да те убий или пък жив да те остави
    И тебе да те почете тъй както него ти
    С презрение и теб изгнаник да направи.
    Проклятието на Едип тежи над братята. Те водят братоубийствена война за бащиното наследство. Етеокъл решава сам да излезе срещу Полиник. Двамата братя умират. С прекъсването на Едиповата кръв се успокоява злият дух. Вината на дедите е изкупена. Тиванците побеждават.
    „Седемте срещу Тива” е много по-близо до същността на съвременната трагедия от „Перси”. Централна фигура е Етеокъл (не хорът); има повече диалози, по-малко лирика; На преден план изпъкват религиозните и нравствени възгледи на Есхил: Над света царува необходимостта, на която са подвластни и боговете и хората – нито един грях не може да остане без изкупление. Никой не може да избегне съдбата си.
    „Молителките” - част от тетралогия, която е имала единен сюжет, затова смисъла на „Молителките” е неясен. Разказва се за 50 данаиди (дъщерите на цар Данай), които заедно с баща си бягат от Египет, за да не се оженят за братовчедите си. Те стигат в Аргос и молят защита от царя Пелай не смее да вземе решение и предлага народът да реши. През това време пристига един кораб със синовете на Египт и техният харолдий (глашатай) иска дан. Царят се застъпва за тях. Харолдият заплашва с война. Това е трагедия от т.н. ранен период - главна роля играе хорът от 50 данаиди; има само двама актьори – Даная и Пелай; слабо драматично действие; главното внимание е насочено не към главните герои, а към съдбата на хора. Втората част на трилогията е „Египтяни”, в която се разказва за насилствен брак; третата – „Данаиди” – съдът над Хиперместра, Афродита я оправдава;
    Трилогията „Орестия” – посветена на трагичната съдба на потомците на Атрей, над които лежи родово проклятие за извършеното от него престъпление. Запазена е първата част „Агамемнон”, представяща смъртта на Агамемнон при завръщането му от Троя. Убива го жена му Клитемнестра; отмъщава за дъщеря им Ифигения. Втората част „Хоефори” (жени, които извършват надгробни обреди) – Орест, за да отмъсти за баща си, убива майка си и любовника й Егист, подпомогнат от приятеля си Пилад и сестра си Електра. Третата част - „Евмениди” – съдът над Орест за извършеното убийство в Атина. Хорът съставен от еринии (богове на отмъщението) обвиняват Орест. Аполон го защитава, Атина го оправдава. Орест дава обет, че неговото царство Аргос няма да напада Атина. Еридиите негодуват. Атина ги успокоява, че в подножието на хълма, където е аеропага ще им издигнат светилище, в което те ще бъдат почитани като милостиви богини – евмениди. Основна тема – борбата между загиващото майчинско право и утвърждаващото се бащинско право; между умиращия матриархат и побеждаващият патриархат. Еридиите не преследват Клитенестра, която също е убила защото: „тя няма кръвно родство с убития си мъж”.
    Трагедията преди Есхил
    Старогръцката драма възниква от хора. Първоначално той е главната й съставна част. По-късно загубва органическата си връзка с драматичното действие. У Есхил - хорът е главно действащо лице. У Софокъл – хорът е с второстепенно значение, но още има връзка с действието. У Еврипид – хорът губи връзка с действието. Песните му са преход между отделните действия на драмата В края на V в. пр.н.е. – пишат драми без хорове. Обратно пропорционално на отмирането на хора расте значението на актьорите и се задълбочава индивидуалната характеристика на действащите лица.
    Теспис – предшественик на Есхил – от състава на хора отделя в качеството на актьор едно действащо лице, което трябва да изпълнява няколко роли, като сменя маските си и костюмите. Есхил – въвежда втори актьор. Софокъл – въвежда трети актьор.

    Организация на драматичните представления
    1. Великите Дионисии – през м.март се ръководят от първият архонт - епоним.
    2. Празниците на Дионисий Леней са през м.януари – ръководят се от втория архонт – василевс.
    Поетите, желаещи да вземат участие в драматичното състезание, трябва да се обърнат към епонима и василевса. Трагиците трябва да представят три трагедии и една сатирска драма. Така се образува тетралогия. Комедиите са отделни пиеси.
    За всеки празник архонтът избира три трагедии и три комедии и „дава хор” на авторите. После към всеки поет архонта назначава по един хорег – богат гражданин, който като обществено задължение спонсорира представлението.
    От 508 г. пр.н.е. всички театрални постановки се провеждат като състезание. Състезават се трима поети, трима хореги и трима актьори. Само първото място е победа, трето е провал.
    Решението на комисията се записва на мраморна плоча – „дидаскалии”. Няма единство между време, място и действие. „Триединството” е характерно за епохата на класицизма (царуването на Людовик ХІV – Кралят Слънце и е резултат от особената реставрация на атическата трагедия, дело на Боало („Поетичеко изкуство”).
    Костюми: в трагедията всичко трябва да е величествено и древно; героите грамадни; актьори са мъже; използват се маски. В комедията - маските показват уродливост, грозота, гротеска

    Любими теми на драмата –
    сюжети от тиванския и троянския митологичен цикъл
    1. За нещастната съдба на рода на Пелогидите в Аргос – „Агамемнон”, „Орест”, „Електра”, „Ифитения”.
    2. Рода на Ламбдакидите и Тива – Лай, Едип, Етеокъл и Полиник – „Седем срещу Тива”, „Антигона”.
    Обикновено се използва структурата на „свързаните тетралогии” – последователно се изобразява съдбата на целия род.
    Още при Омир се загатва за висшата сила, на която са подчинени дори и боговете. Това е съдбата. „Но – пише Белински – благородният, свободен грък не свежда глава пред този, страшен призрак, а намира изход в благородната и горда борба със съдбата. Чрез трагичното величие на тази борба той осветява тъмната страна на своя живот. Съдбата може да го лиши от щастие и живот, но не и да унизи духа му; може да го срази, но не и да го победи”.
    Тази идея проблясва в „Илиада”, а в трагедиите се проявява вече в целия блясък на царственото си величие.

    Особености на трагедиите на Есхил
    По времето на старогръцките поети – драматурзи трагедията не е литература, тя е политика!!!
    Функцията й е да въздейства върху гражданите на Атина чрез възможността за идентификация с героите, които са представяни на живо пред тях. Тиранинът Пизистрат строи театри и заплаща на гражданите на Атина да гледат театрални представления, защото театърът е политически инструмент, чрез който се обговарят обществени проблеми.
    Доказателство за политическата роля на трагедията е един случай с поета Фриних - победител в театрални състезания преди Есхил да се появи на хоризонта, но и далеч след Пизистрат, (състезанията между трагиците са въведени около 500 г. пр. Хр.). В 494 г. пр. Хр. Фриних разплаква публиката с трагедията си "Превземането на Милет". За това му бива наложена парична глоба (поставянето на една трагедия в онова време може да бъде сравнено с продукцията на холивудски епос от типа на "Гладиатор". С парите за декорите и актьорите може да бъде оборудван един боен кораб от клас "триера"). В тази трагедия той представя ужасното зрелище на превзетия от персите град Милет. (Милет е един от двата огромни като територия, жители и значение гръцки градове в Мала Азия) Фриних си поставя задача да мотивира атиняните за участие в Гръко-персийски войни, но вместо това с трагедията си той ги отчаяйва, внушавайки им слабост.
    Есхил винаги поставя трагедии с политическо звучене. За да защити тезата си, че Ареопагът (свещеният съд) трябва да бъде запазен в момент, когато демокрацията изисква други начини за въздаване на гражданска справедливост, Есхил написва трилогията "Орестия". Чрез нея се противопоставя на превръщането на Атина в имперски град, тръгвайки от нравствения принцип, че богатството разваля хората.
    Трагедиите на Есхил не са пряка агитация. За такава деградация на театралното действие е още рано. В "Орестия" далеч по-важно от политическите намеци е да се напомни на зрителите, че всичко трябва да се мери с нравствените критерии, които винаги се търсят в миналото. И днес когато се говори за политика, се намесва категорията морал. Но ако днес това са предизборни трикове - модерната държава е рационална и моралът няма нищо общо с реалната политика, за Есхил не е така.
    Ако трябва да се обобщи какво е основното послание на Есхиловата трагедия, това е идеята за Съдбата. Есхил постоянно напомня на атиняните, че дори безсмъртните богове са безсилни пред Съдбата. На фона на голямото време на боговете човеците -еднодневки трябва да знаят мястото си. И все пак - единоборството на човека със Съдбата, единоборство смело, но предрешено, е една от главните теми на старогръцката драма изобщо. Защото в живота на античния човек сляпата случайност играе решаваща роля, а механизмите на битието изглеждат непознаваеми и неподвластни на волята и разума. Не бива да забравяме, че гърците от онова време са хора склонни към анализ и рационално осмисляне на нещата. Те вярват в силата на разума.
    Идеята за всемогъщата Съдба присъства и в "Прикованият Прометей", където нищо не се случва, без да е предвидено от мойрите, които предат нишките на живота. И Прометей, и Зевс се подчиняват на предписаното. Съдбата може да се открие и във всички останали трагедии на Есхил. Трилогията "Едиподея" (от която е запазена само последната част - "Седемте срещу Тива"), поставена в една от щастливите години на атинската държава, напомня на гордите с успехите си атиняни, че нищо не е вечно, че опасности дебнат отвсякъде, че не бива да се предизвиква Съдбата.
    Вината на героя в старогръцката трагедия винаги е резултат от несъобразяване със Съдбата. Престъпването на предначертаното, нарушаването на наследения ред е хюбрис, светотатство. Защо в недостигналата до нас трета част на трилогията Прометей се примирява и разкрива на Зевс тайната на неговото сваляне от власт? Не от страх. Чрез страданието той е стигнал до знанието и е осъзнал неразрушимите връзки, който спояват световния ред.
    “Бащата на трагедията “ - нововъведения
    При Есхил от тържествена оратория трагедията става драма
    Есхил отдалечава трагедията от епоса;
    Драматургът е майстор на стила – на мястото на Омировото сравнение коронясва метафората и етимологията („Прометей обяснява на Йо, че когато стигне място през, което е минала крава” – семантиката на топонима Босфор е „Крави брод”; протокът ще се казва така, защото оттам ще мине Йо).
    В Есхиловите трагедии не могат да се срещнат истински характери (те присъстват в трагедиите на Софокъл и Еврипид);
    Герои на Есхиловите трагедии са само богове, по-скоро стихии – Прометей се обръща към Въздуха, Хефест и Прометей произхождат от огъня.; Океан и окианидите произхождат от водата и въздуха, Хермес е цар на подземното царство; Йо е свързана със земята.
    Въвежда машини за боговете и сенките от ада;
    Въвежда котурните – дървени обувки, които удължават актьорите и те се виждат по-добре от целия амфитеатър;
    Въвежда втория актьор, който дава възможност за диалог, спор, конфликт, който да се реши на сцената
    Намалява партиите на хора свежда ги до 12 души; увеличава ролята на диалога.
    Разнообразява танците и музиката.
    За първи път авторът не е актьор в пиесите си
    създава сцената срещу амфитеатъра, където е разположена публиката.
    Установява сценичните костюми - атинското гражданско облекло и облеклото на Дионисиевите жребци; разкошът на костюмите отговаря на важното значение на трагедията; специални костюми за отделен характер.
    Въвежда пищните декорации.
    Всичко е огромно в Есхиловите трагедии – актьорите ходят на много високи обувки – котурни, носят внушителни маски. Представлението на една трилогия трае цял ден, а в състезанието участват трима драматурзи. Тъй че съвсем като в народните приказки атиняните "три дни яли, пили и се веселили".
    В “ Жабите “ Аристофан представя Есхил и Еврепид в спор за първенство и дава палмата на победата на Есхил. Аристофан не признава Еврипид, защото двамата много си приличат – признават само този (земния) свят – единият със смях, другият с плач ( Аристотел).
    Вековете не се съобразяват с Аристофан. Скоро престават да разбират Есхил. Еврипид – по-реален и психологичен, намира слушатели през цялата античност във всички епохи на новото време.
    Пантеизмът и универсалният дух на Есхиловата драма остават неразбрани. Единствената активна форма, живяла през епохата на Романтизма и Просвещението е трагедията му „Прикованият Прометей”