Епопея на забравените- история и поетически мит

  • Цикълът „Епопея на забравените” – история и поетически мит

     

    1)      Цикълът оди е създаван от 1881 г. до 1884 г. При окончателното подреждане поетът поставя целия цикъл в стихосбирката „Гусла”. Одите излизат в самостоятелна книга „Поеми” в 1983 г.

    Формален повод за написването на цикъла статията на Захари Стоянов „Имената на българските въстаници, които сами са посягали на живота си”.

    2)Истински, вътрешен повод за раждането на „Епопеята будното обществено съзнание на поета и трагичният сблъсък между идейния и нравствения свят на две епохи:

    -       Разочарование от следосвобожденската действителност (време на „дребни характери”, на „лилипути” и „низкопълзящи инстинкти”, на „тесни чела” и „широко разтворени джобове”). Това разочарование тласка Вазов към темите за родната история и родната природа.

    -          Необходимост от възкресяване и утвърждаване на патриотичните и демократичните национални идеали и ценности на Възраждането като нравствени норми (критерии) и в свободна България.

    -          Защита на българското национално достойнство от клеветата, че българинът не заслужава свободата си, че тя му е подарена.

    -          „Епопеята” като естетическо (художествено) средство за самопознание на нацията, за изграждане на нейното национално достойнство и самочувствие – българският народ да познава значимото дело на възрожденските дейци, да познава собствените си слава и величие, постигнати в саможертвения героизъм на своите родолюбиви синове.

    3)Голямата тема за родното получава нова интерпретация чрез темата за преломния исторически момент на духовно пробуждане и национално въздигане (Паисиевото дело, Априлското въстание, Освободителната война), подложило на изпитание духа на българина, пътуващ към постигане на собствената си национална идентичност, към свободата сипревръщането на народа в нация. За Вазов е характерно двуделното отношение към историята: родното се съизмерва с противопоставянето между безнравственото настояще (време на апатия, забрава, егоизъм, материализъм, кариеризъм) и възрожденското минало, осмислено като мерило за националните нравствени стойности. Това минало е идеализирано, сакрализирано, представено е чрез върховите си нравствени проявления в личности и събития. За близкото възрожденско минало се говори с възторг и преклонение, то се превръща в мит, в легенда. Целостта и сакралността на този мит се подкрепя и от неслучайния брой текстове – 12 (число на завършеността, целостта, порядъка, хармонията: 12 месеца, 12 зодиакални знака, 12 часа, 12 богове на Олимп, 12 апостоли на Христос, 12 рицари около Кръглата маса и пр.).

    4)Жанрова специфика: налице е жанрово „смешение” между поема (лиро-епически жанр – сливане на епическа мащабност, отразяваща конкретни лица и събития, с повишена лирическа оценъчност), ода (героите и събитията са значими и са представени възторжено, патетично, за да се утвърдят и възславят, да бъдат обект на гордост и преклонение и пример за следване), елегия (трагични интонации, свързани с историческия крах на Априлското въстание). Най-общо лирическите текстове се определят като оди.

    5)Заглавие: звучи като оксиморон, защото епопеята като жанр представлява монументално по форма епическо произведение с общонародна ценностна проблематика, извлечена от преломна историческа ситуация. Във вазовски смисъл епопея – мащабното националноосвободително движение в близкото героично минало, с върховите проявления на българския национален дух, да се превърне в образец за настоящето, във фактор за национално самопознание и развитие; „забравените” – тълкува се не само като забравени, но и като непознати, недооценени от историята (поради дребнавите егоистични и меркантилни интереси в следосвобожденска България). Епопеята е епически текст, в който авторът спазва епическа дистанция – при Вазов е не толкова времева отдалеченост (Вазов създава одите само 4-5 години след събитията, които отразява, а Омир пише поемата – героическа епопея – „Илиада” 4-5 века след Троянската война), колкото разминаване между идеалите на Възраждането и липсата на идеали в настоящето. Затова за близкото възрожденско минало се говори с възторг и преклонение и то се представя като нравствен критерий (образец, модел, пример, еталон) за настоящето.