Епопея на забравените

  •  

    „ЕПОПЕЯ   НА  ЗАБРАВЕНИТЕ"

     

    Паметниците не са толкова за умрелите,

    която са си въздигнали паметник неръкотво­рен

    и безсмъртен с делата си, колкото за жи­вите,

    за да развиват и укрепяват в тях ония доблестни чувства, които дават на един народ

    пра­во да живее.

     

    Опитвали ли сте се някога да потърсите из гънките на паметта си оня пръв тласък, който е оформил в съз­нанието ви величавите образи на Левски, Раковски, Паисий? Убеден съм, че дългата нишка на спомените ви ще се спре в края на краищата "при „Епопея на за­бравените" — онова поетично ядро, около което са се кондензирали всичките ни знания и впечатления, свър­зани с тези имена — от благоговейния трепет, който са ни вдъхвали строгите портрети по стените на училищ­ните коридори, до най-новите данни, които ни е дала прецизната историческа наука. Съзнателно или несъзна­телно представата ни за неспокойния създател на пър­вата българска легия винаги ще се ражда от стиха за оня „мечтател безумен, образ невъзможен", чието ро­мантично обаяние пръв ни е внушил поетът; зад всеки разказ за великия апостол ще чуваме отдавна позната­та фраза: „Девет годин той скита се бездомен . . ."; във всеки нов портрет на Паисий ще търсим реминисценции от затвърдената в съзнанието ни картина:

     

    Един монах тъмен, непознат и бледен

    пред лампа жумеща пишеше наведен.

     

    И едва ли щяха да бъдат така живи в душите ни и тра­гичната смърт на братя Жекови, и дори нечуваният подвиг на Кочо Чистеменски, ако от забравените стра­ници на историята не бе ги поела могъщата ръка на поета. Тя придаде конкретни форми на кървавата дра­ма на перущенските въстаници, които, за да умрат не­покорени, избиват семействата си, а след това и себе си, и обезсмърти името на Кочо — „простия чизмар". А историята тук сочи и други имена. Но колцина от нас знаят за Спас Гинев, макар и във всеки исторически летопис името му да стои до името на Кочо Чистемен­ски? Не показва ли това, че не толкова историята, кол­кото поезията е запазила живо преданието з.а гордостта на въстаналата Перущица? Но трудно е да се каже кой всъщност е в дълг тука — историята" пред поезията или поезията пред историята. Какво би била българската литература без темата за националноосвободителните борби и без героичните характери, с които те я насели­ха? И какво би била за нас тази велика историческа епоха, ако не съществуваха „Хаджи Димитър" и „Епо­пея на забравените", „Записки по българските въста­ния" и „Под игото"?

    „Епопея на забравените" — това не е просто „поезия с историческа тематика", това е самата история, придо­била плът и кръв, концентрирала в мигове енергията на вековете, разкрила идейния си и етичен смисъл, изпра­вила целия си ръст върху пиедестала на героичната ро­мантика.

    Стотици страници отделят академичните томове, за да уловят само основните контури на дългия историче­ски процес, който започва с първите прояви на оформя­ващото се национално съзнание и завършва с побед­ния край на Руско-турската освободителна война. За цялата тази епоха с нейния бурен устрем напред на Вазов са били достатъчни 12-те стихотворения на ци­къла. С правото на поета да не се рови в тъмния хаос на всичко „случило се" той не повтаря дългата хроника на историческите събития, а от нейните данни сътворява един нов свят, в чиито образи като във фокус се съби­рат светлините и сенките на цели исторически периоди. Движението на епохата тук се концентрира в напреже­нието на няколко върховни момента.

    Ето, от тъмните дълбини на един отминал век до­лита шумът на беломорските вълни — в библейската поза на древен пророк монахът Паисий издига към зве­здния свод изписаните листи:

     

    От днеска нататък българският род

    история има и става народ!

     

    Нов тон — тревожен и бурен, — и пред нас преми­нава, обвян от чара на хайдушката романтика, безпокойният образ на оня „нещастен мечтател, апостол и воин", поискал в един час да бутне „делото на пет ве­кове" — образът на Георги Раковски.

    Друга страница — друг образ, друго историческо време: спокоен и светъл, за близкия бунт говори апо­столът Левски и със свещения трепет на новопосветени поглъщат думите му простите селяни.

    И ето, на сцената е излязъл вече самият народ — сред кръв и дим се бори за свободата си гордата Перу­щица ...

    Последен тласък — и ние сме на шипченския връх: заговорват по волята на поета планинските урви, вре­мето връща своя ход и отново в тридневен бой храбрият орляк на опълченците с кръвта си измива позора на петстотингодишното робство.

    Картини, които никоя история не би могла да фо­тографира, картини, родени от фантазията на поета. Но как вярно е схванат във всяка от тях дълбокият сми­съл на историческия момент, как точно е внушена раз­ликата между отделните стъпала в нашето историческо развитие! Съзнанието за свой език и своя история, до което трябва да стигне една народност, за да стане на­ция; кървавият път ifa саможертвата, по който героите довеждат до съзнанието на масите идеите на революция­та; бързото израстване на народите в дните на револю­ционен подем — всички тези закономерности на обще­ственото развитие са намерили верен израз в поетичния език на „Епопеята".

    И в няколко дена тайно и полека народът порасте на няколко века!

    Колко близко е тази поетична хипербола до мисълта на Маркс, че в движението на историята може да има такива дни, в които се съсредоточават по 20 години. Наистина, към това обобщение поетът ни -води по пътя на ефектния романтичен контраст, като преувеличава донякъде ролята на голямата личност. Но по-важна в случая е историческата истина, до която той ни извеж­да, истината за оня огромен скок в народното самосъз­нание, който ознаменуваха годините непосредствено пре­ди Априлското въстание.

    Това са „открития", които авторът дължи преди всичко на остротата на своя поглед, на дълбочината на своя реализъм, с който не само широко обгърна епохата, но предаде и нейното движение напред, раз­кри нейната революционна романтика.

    Разбира се, не всичко Вазов видя точно така, както ние днес го виждаме. Помним как, понесен от патрио­тичния възторг, той без колебание обобщава:

     

    И всякоя възраст, класа, пол, занятье 

    зимаше участье в това предприятье ...

     

    Но няма защо да искаме от автора на „Епопеята" това, което той не би могъл да даде. Няма защо н да търсим в поезията строгостта на научните формулиров­ки. Достатъчно е това, че в общия порой на хиперболите тази фраза се възприема повече като заострено подчертаване на общонародния характер на борбата, отколкото като защита на една неправилна теза за на­шата национална революция. Още повече че в същото това стихотворение образът на народа се конкретизира тъкмо от „потът почтений на простий орач", от овчаря, който живее „на пек и на дъжд", от „селяните прости", които поглъщат опасното слово на Апостола.

    Народът — главното действащо лице във великата драма на всяка борба — е всъщност основен герой и в „Епопея на забравените", макар и отделните стихотво­рения да носят имената на единиците. Отделната лич­ност, героят тук е взет тъкмо в своите взаимоотношения с масите, към които е обърнато всяко негово дело и слово. Ако в „Паисий" народът е все още извън поетич­ната сцена, от която се обръща към него атонският бу­дител, а в „Раковски" излиза само в ролята на „кумир", в чието име действува героят, в „Левски" и в „Каблешков" той вече заобикаля плътно своя вожд, а в „Кочо" и „Опълченците на Шипка" излиза и на пръв план, съ­брал в могъщата си гръд героизма на единиците. И то­ва виждане на поета вярно отразява обективния ход на историята. В сложната картина на историческите взаи­модействия Вазов намира точното място на своите ге­рои, защото добре-вижда извора на тяхната сила и зна­чение. „Своеволието на съдбата иска — писа той в кла­сическата си характеристика на Левски в „Немили-недраги", — щото един прост турски кятипин, едно полу­грамотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато бе­ше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. За­щото, каквото и да казват някои скептици, Левски е из­ражение на една сила, излязла из цели векове страда­ния, из цял океан унижения." Не пред отделната лич­ност, взета сама за себе си, а пред силата на идеята, която я е създала и на която е носител, се прекланя поетът. Въз основа на това някога буржоазната на­ука го бе обявила дори за „идеалист не само в днешния, но и в античния, Платоновия смисъл на думата". Ако трябва непременно да употребим тук един от двата основни философски термина, то, есте­ствено, би трябвало да кажем точно обратното: кол­ко материалистически е схванал Вазов ро­лята на личността в историята, колко вярно е раз­брал, че значение и сила й придава тъкмо идеята, която тя въплъщава, идея, възникнала от необходимостта на историческия момент. Цялата „Епопея" е построена вър­ху тази неразривна връзка между героя и неговото вре­ме. Внушено ти е чувството, че той се явява тъкмо ко­гато историята има нужда от него, с тези идеи, за кои­то тя е съзряла, с тези индивидуални качества дори, които са нужни за момента. Така чувстваме и Паи­сий с неговия възрожденски патриотичен жар, и Раков­ски с неговия неспокоен бунтарски дух, и Левски с не­говото стоманено спокойствие и здрава вътрешна спой­ка с народа, така чувстваме дори и Бенковски с него­вия властнически нрав на въстанически вожд. По един или друг начин всеки въплъщава „идеята" на даден ис­торически момент.