Епопея на забравените

  • Анализът на цикъла ,,Епопея на забравените” е подчинен на подтемата:

    Прослава на личността и народа

    Преди да се пристъпи към него, на учениците се дават някои насоки, припомнят се:

    художествената цел - да се възкресят онези периоди от нацио-налната ни история, с които намира най-пълната си изява духът на българина; Запознаване със споделеното от Вазов на страниците на в. ,,Народний глас” на 05.01.1883 г. - ,, ...Прочее добре е да се позамислим над недалечното минало. Може би в него да намерим нови светлини за наший помрачен ум; може би из смътните спомени на една страшна  и славна епоха да извлечем нещо, което да ни науми за някаква забравена длъжност,за някаква оттикната задача.

     

    творческите източници – статията на Захари Стоянов ,,Имената на българските въстаници,които са посягали сами на живота си”, одите на шведския поет Рунеберг и ,,Легенда за вековете” на Виктор Юго; 

    теоретически постановки за жанра епопея.

    Според Михаил Бахтин (,,Въпроси на литературата и естети-ката”) епопеята като жанр се характеризира с три конституитивни черти: 1/ обект на епопеята е ,,абсолютното минало”; 2/ източник на епопеята е националното предание; 3/ епическият свят е отделен от съвременността, т. е. от времето на певеца от абсолютна епична дистанция. Наистина ,,Епопея на  забравените” не се отличава с характерните за класическата епопея крупни мащаби, но тя се явява във време, когато у нас все още е актуална възрожденската ,,носталгия по епопея” (Боян Ничев), за да защити ,,благоговейността на потомъка”, разказващ за един свят, който се намира на ,,недосегаемо ценностно времево равнище”. Създадена в годините 1881-1884 г, когато следосвобожденската идилия се оказва илюзия и  възторжените патриотични изблици отстъпват пред изкушенията на златния телец, тя визира епичната дистанция между ,,ние” и ,,те” – пошлото, наситено със страсти,съвремие на потомците и величественото, изпълнено с  безпаметна храброст и себепожертвувателност, минало на героите. Така основното за епопеята изискване за ,,абсолютното минало” е не само светът на ,,най-първите”, на ,,най-добрите”, за което Бахтин настоява, но населен от тях, той е недостижим, недостъпен по своята идейна и духовна висота. Както Паисий отдалечен на повече от век, така и Раковски, Левски, Бенковски, Караджата, Каблешков, въстаниците от Перущица, опълченците в плана на съвременността са еднакво ,,забравени”. Показателно е, че през 1882г., т.е. две години преди да завърши своята ,,Епопея на забравените”, Вазов публикува стихотворението ,,Забравените”, което би могло да бъде осмислено и като лирически коментар, и като изобличителенукор към съвремието, издигнало гранитни паметници,но загубило своята историческа памет сред звъна на златото. Цикълът обаче би могъл да се тълкува не само като желание за „припомняне” делотона забравените, а и като „опознаване” на дълбинния смисъл на мисията на непознатите, в която е концентрирана колективната енергия на нацията. Одическият цикъл „Епопея на забравените” изгражда национален героичен пантеон, в който различните исторически личности съссвои индивидуални съдби са свързвани от единния избор, мъченичеството и героизма в името на общата кауза – българската свобода. Във всяка творба художественото време тече в своите конкретни измерения и едновременно с това и в огромни  национално-исторически мащаби.

    Преди да пристъпят към анализаучениците посочват хронологическите граници на ,,Епопеята” – времето на националния Ренесанс – от Паисий до опълченците на Шипка. Изтъкват без затруднение и основният проблем, поставен от автора, връзката между народа и неговите водачи. Вазов утвърждава тезата, че народът представлява безлична маса, добиваща своята историческа стойност, когато пред неязастаневодачът. Той от своя страна, роден от народните маси, се чувства твърде самотен без подкрепата им, което налага тезата, че водачът и народътимат своята взаимовръзка и генетическа обусловеност. Писаното слово – най-сигурно убежище на националната идентичност, тъй като то се противопоставя най-ефективно на забравата→ одата – композиционен център на цикъла.

    Предварителни задачи за следващия час: Резюме на статиите: на Р.Коларов ,,Между мрака и светлината” (Наблюдения върху поемата на Иван Вазов ,,Паисий”, Творби и проблеми, т. І); на Инна Пелева  „Измеренията на подвига в одата „Паисий” от Иван Вазов(Подготовка за отличен. Български език и литература, I ч., С.,2002, Просвета).