Елисавета Багряна - 'Като последната и първата жена'

  •  

                                 Елисавета Багряна – “като последната и първата жена”

     

     

    1.      Поезията на Багряна в контекста на 20-те години: 20-те години на 20. век са време, в което модерната българската лирика търси своя нов облик. Символизмът е изживял своето време – мистичните видения и търсенето на абстрактната хармония звучат вече неадекватно. Гео Милев призовава за завръщане към първичността, за оварваряване на езика. Далчев и Фурнаджиев преоткриват оголената материалност на света, Смирненски населява познатите символистични пространства с конкретността на социалното живеене. В тази епоха на творчески търсения една жена прави опит да заяви за себе си, да разруши утвърдените мисловни стереотипи за литературата като “мъжко” пространство и да промени регламентираната позиция на жената според социалните норми. Елисавета Багряна чрез лирическите си текстове изразява своето ново разбиране за женската съдба, за правото на личен избор, на собствен път дори с цената на болката и неразбирането. Поезията й представя една нова, освободена индивидуалност, която се стреми да познае света в цялото му многообразие, сама поемайки отговорността за себе си, носейки съзнанието за женската си значимост.

    2.      Жизнен и творчески път:

    а/ Багряна е литературният псевдоним на Елисавета Любомирова Белчева. Родена е в София през 1893 г. в семейството на чиновник. Гимназиално образование завършва в родния си град, след което работи като учителка в с.Автане /Недялско/, Ямболско. Следва славянска филология в Софийския университет, където слуша лекции при филолози ерудити – Иван Шишманов, д-р Кръстев, Любомир Милетич, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. Литературните й интереси я свързват в приятелски отношения с Георги Райчев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. Омъжва се за Иван Шапкарев – син на известния фолклорист Кузман Шапкарев, но строгата патриархална атмосфера на новия съпружески дом я ограничава, потиска; през 1924г. напуска семейството на Шапкареви. Страстта й са пътешествията – първото й пътуване в чужбина е през 1923, когато посещава Берлин и Мюнхен, живее сред български интелектуалци в Германия, опознава немското изкуство. Голямата любов в живота й е Боян Пенев – литературовед, естет, човек с изключителни познания върху модерната философия и литература. 1924 г. заедно с него Багряна заминава за Франция – живеят известно време в Париж, след това се установяват на брега на Атлантическия океан. Боян Пенев не само насърчава Багряна в поетическите й опити; той настоява текстовете й да излязат в самостоятелна книга. След смъртта му – 1927 г. Багряна изпълнява желанието му и издава първата си книга, а по-късно се появяват цяла поредица стихосбирки. За цялостно творчество Багряна е удостоена със Златния медал на поезията от международната асоциация със седалище в Рим през 1969 г. Умира в София през 1991 г.

    б/ Първото си стихотворение публикува през 1915 в сп.”Съвременна мисъл”. Сътрудничи на “Вестник за жената”, на сп. “Златорог” и “Съвременник”, на в.”Лик”. Първата й самостоятелна стихосбирка е “Вечната и святата” /1927/ - тя се превръща в емблема на творческото й присъствие в българската литература. Други стихосбирки – “Звезда на моряка” /1931/, “Сърце човешко” /1936/, “Пет звезди” /1953/, “От бряг до бряг” /1963/, “Контрапункти” /1972/, “Светлосенки” /1977/, “На брега на времето” /1893/.

    3.      Основни теми и мотиви:

    а/ Поезията й се вписва в българската модерност от 20-те години с антисимволистичния бунт, с насочеността към материалното и земното. Лирическата й героиня осмисля себе си чрез изначалните сили на естеството, чрез докосването до земята и нейната първична сила. Оттук и усещането за виталност, енергия, стихийност, слятост с извечния ритъм на вселената. Човекът в тази поезия е подвластен на желанието да се усети, усвои светът с цялата му разнообразна многоликост. Жената заявява дръзко желанията и стремежите си, своята освободеност от норми и стереотипи; нейна основна ценност е свободата – като състояние на духа, като готовност да се отстоява личният избор, поемайки отговорностите и последиците.

    б/ Основно противопоставяне е дом-път, като и двете категории са осмислени преди всичко в техните универсални измерения. Домът като съкровено човешко пространство в лириката на Багряна е поставен на изпитания. В този дом делниците могат да бъдат “омразни”, а празниците – безкрайни в своята отегчителност. Домът носи значенията на недостиг, липса. Стаята, вратата, прозорците в стихосбирката “Вечната и святата” са ключови образи, очертаващи пространството на несвободата, те са прегради за свободния човешки дух. Такава образност се приближава до характеристиките на пространството в поезията на Далчев, но докато лирическият субект на Далчев пасивно изстрадва своята затвореност, при Багряна доминират желанието за преодоляване на преградите, волята за промяна. Пътят е алтернативата на затворените пространства – той е състояние, начин на живот, съдбовна ценност. Пътуването е обръщане към изненадите, откриване на новото, друг начин на преживяване на света. Неочакваните срещи на пътя са и възможност за себепознание – откриване на непознатото у себе си, изказване на недоизказаното, премълчаното.

    в/ В същото време лириката на Багряна е и обърната към родното, утвърждава връзката с изконно българското, с извечното битие на родния космос. Тази връзка е осъществена чрез родните стихии, неподвластни на укротяване, чрез езическите и християнските ритуали, носещи вечността на традицията, чрез прастари митове, в които е съсредоточена народната философия и мъдрост. Поезията на Багряна е един монолитен синтез на традиция и модерност, на пресъздаване на хармонията на българския патриархален свят и разрушаването й чрез копнежа по свобода на една индивидуалност, осъзнала своята лична значимост.

    г/ Основен мотив в лириката на Багряна е любовта – тя е нейната философия за живота; чрез магията на любовта жената осмисля себе си и света, усеща времето като миг и вечност, слети ведно. Откриването на Другия е откриване на смисъла, на пълнотата на битието. В стиховете на Багряна любовта е разкрита с многообразието си – като възторг и опиянение, като раздвоеност и греховност, болка и отчаяние, раздяла, дори като кротка покорност. Любовта към мъжа е любов към света, към живота. В едно интервю с Блага Димитрова Багряна споделя, че вдъхновение за поетическото творчество може да бъде само любовта. На въпроса “Ако липсва обект на влюбване?”, тя отговаря: “Тогава аз съм влюбена в света!”.

     

                                                           „Кукувица”

     

    Основа за теза – Стихотворението „Кукувица” на Елисавета Багряна заявява дръзко, решително отказа на жената да следва предписаната й от патриархалните норми позиция – да изгради семейно гнездо, да се грижи за топлината и уюта на общото огнище. Текстът свидетелства за  смяната на ценностите, характерна за новото, модерно време. Лирическата героиня издига в култ личната свобода; заменя дома с пътя, със скитничеството, което й носи удовлетворение, защото чрез него открива пълнокръвието, красотата, динамиката на живота.

    1.      Заглавие съдържа образ, който е разнопосочен в символните си тълкувания. Митологично-фолклорната традиция натоварва образа на кукувицата както с негативни, така и с положителни значения. От една страна, тя се свързва с бездомността, с отказа от майчинството, със самотата (снася яйцата си в чужди гнезда и оставя на други птици отглеждането на своите малки); обречена е на път без надежда за завръщане. От друга страна, кукувицата е предвестник на пролетта, на новото начало; тя е предизвестие и зов, предсказание и заклинание. В текста на Багряна лирическата героиня сама се идентифицира с кукувичата съдба, за да подчертае своето различие от общоприетото, за да утвърди личностния си избор – свободата – като начало на ново битие, несъобразено със стереотипите. Копнежът по свобода е копнеж по живота, желание той да бъде изживян в цялата му пълнота и многообразие.